Досега нямах намерение да ви разказвам живота на София, който тя с горчив хумор нарича „моето непоискано изпитание“.
С право може да предявява претенции към съдбата, която не спира да я изправя пред здравословни препятствия – още отпреди да се роди, та досега.
Вече е на 44 г. и колко й е трудно, знаят само най-близките й хора.
Казано с две думи – всичко, което е естествено за повечето от нас, от нея изисква воля и истинска борба.
Така е било с първото й изправяне на крака, с първата стъпка, с първите опити да се затича след топка или за сладолед. Колкото повече време минавало, толкова по-ясно ставало, че тялото й ще расте и ще се сковава все по-силно.
Когато родителите й разбрали, че от тази тежка форма на артрит няма отърване, окончателно се отказали от идеята да имат второ дете. Посветили се изцяло на София – физически, психически, емоционално и финансово.
Баща й зарязал научната си кариера и работел понякога по 20 часа на ден, само и само да изкара нужните пари, които ще осигурят дъщеря му и след като него няма да го има.
И наистина успял да купи два апартамента – в единия живеело семейството, другият носел висок наем. Построил и кокетна вила в известен курорт – със същата цел.
Преди да почине, дори направил София съдружник във фирмата на брат си.
През това време тя завършила гимназия като частна ученичка. Понеже не намерила достъпна за нея форма да учи в университет, се захванала и овладяла перфектно четири езика.
Започнала с малки преводи, за да стигне до участие в семинари и обучения в чужбина, на които я канели колеги и партньори на фирмите, с които работела. Когато намирала начин да пътува, винаги я придружавала майка й Ваня.
София е най-упоритият човек, когото познавам. Никога не съм я чувала да се оплаква, да капризничи, да хленчи, да обвинява хората, които просто могат да стоят на краката си и да се движат. Спазва спартански режим – хранене, гимнастика, профилактика, всякакви процедури – едни приятни, други болезнени.
Благославя компютрите и интернет, които я правят пълноценна частица от света. Обожава музиката и единственото, за което съжалява, е, че никога няма да може да свири на пиано. Несбъдната ще остане и мечтата й да бъде лекарка.
Ако човек не знае как се е стекъл животът на Ваня, ще си помисли, че е щастлива жена, която държи на себе си и си посвещава много време.
Тя казва, че наистина е щастлива и усмивката, с която върви по улиците, не е поза, защото има дъщеря, която обожава и на която се е посветила.
Какво от това, че София не изглежда като другите?
Разбира се, че Ваня държи на себе си – за да е полезна, първо трябва да е здрава, поради което спазва режим, дори по-железен и от този на София.
Нищо не може да я сломи, защото има мисия – да бъде до нея. Никога не говори за времето, когато ще последва съпруга си в отвъдното.
За това преди време дума отвори самата София: „С майка ми имаме някаква негласна уговорка да не говорим за очевидните неща. Едно от тях е, че състоянието ми няма да се подобрява, напротив – ще ставам все по-трудно подвижна и по-зависима.
Второто е, че животът има своя логика и вероятно според нея мама ще си отиде първа. Третият безспорен факт е, че някой ще трябва да се погрижи за мен…
Знам, че майка ми и братовчедка ми Оля имат уговорка – тя да наследи всичко наше, но докато съм жива, да е до мен. Научих плановете им съвсем случайно, за което пак ми помогна компютърът. Пред тях не се издавам, че знам.
Защото ако стане дума, ще трябва да им кажа истината, а те няма да я понесат, особено майка ми.
Аз съм взела своето решение – ще живея, докато е жива мама. Отиде ли си тя, тръгвам си и аз. Има толкова начини човек да си отиде достойно.“
Снимка: Pixabay.com
