езотерика

Голямата тайна – откъде е дарбата на Баба Ванга?

Фимка Михайлова е родена на 23 февруари 1942 година в град Струмица, тогава в България, а сега в Република Македония.

Завършва средното медицинско училище в Скопие. Работи като медицинска сестра, понастоящем вече е пенсионерка.

Нейното семейство и Ванга са живели в съседни къщи и общ двор в Струмица.

Фимка е била бебе на два месеца, когато през април на 1942 година Вангелия пристава на съпруга си Димитър Гущеров и се преселва да живее в Петрич.

През 2014 година Фимка Михайлова издава в Струмица книгата „Вангя… и… яз“, пише „Телеграф“.

Предлагаме ви откъс от книгата на благоевградската журналистка и писателка Лалка Бенгюзова „Ванга в народната памет“ – 5-а част.

Около 10 години Лалка Бенгюзова събира като пчеличка спомени на обикновени хора от България и Македония, които са имали възможност да се докоснат приживе до пророчицата. В тези редове Фимка Михайлова откровено разказва за една от срещите си с Ванга в Петрич.

Как почна тетка Ванга да гледа

Мама е родена 1916 година. Като деца са си играли с Ванга, в един двор са живели и пораснали. В сиромашия, всички наоколо били бедни.

Майка ми е другарувала с Ванга и съм я питала:

– Абе, мамо, как почна тетка Ванга да гледа?

Била е сиромашия, днеска хлеб у мене нема, утре у тебе нема – на на тебе, на на мене, да се преживее. А пък те са били съвсем бедни.

След първата операция малко е гледала, после още една операция – и нищо! Майка ми казваше:

– Абе, водеха я по ходжи, по църкви, по доктори – дано прогледне. Веднъж я водиха в Битоля при прочутия битолски ходжа, той нещо направи да гледа, да има тая дарба.

Майка ми смяташе, че на битолския ходжа е заслугата Ванга да почне да гледа.

Една нощ през 1972 година спах в къщата на Ванга в Петрич. Седяхме до късно. Легнахме си двете на спалнята горе и аз викам:

– Тетка Ванге, искам нещо да те питам. Все питам мама: „Как почна тетка Ванга да гледа? Откъде й дойде дарбата?“ Тя вика – от битолския ходжа.

Аз бях млада, на 31 години. Тя като почна да се смее:

– Ай, горка Кристина! Аз това не го разказвам много на хората, но гледам, че си любопитна, и ще ти кажа на тебе. Слушай сега. Седя си 1941 година на тремчето и изведнъж виждам – през портата влиза човек на бял кон. Идва до мене и ми казва:

– Добър ден.

– Добър ден – отговарям.

– Познаваш ли ме?

– Не те познавам.

– Аз съм свети Йоан Златоуст.

След кратко време ще стане война, желязо ще се топи. А ти ще казваш и за мъртви, и за живи. Не се плаши, аз ще бъда до тебе.

Извади от пояса една книга, скъса един лист, прегъна го няколко пъти, наведе се от коня и ми го бутна тука (в пазвата). Завъртя коня, до портата го виждах, след портата – нищо не виждам.

Сега чета в някои книги как в стаята влязъл кон, светлина, това, онова… Тя нищо такова не ми каза – нито че е влязъл в стаята. Тя е седяла отвън на тремчето и дошъл човек на бял кон, който се е представил: „Аз съм свети Йоан Златоуст.“

След това започнах да сънувам, както ти сега сънуваш. Някой е болен и насън ми идва: „Иди кажи на тия да направят така и така… Ке оздравее!“

Как да ида да кажа, знаеш ли ние какви сиромаси бяхме? Ще кажат: тая сега се прави на гледачка, иска за пари да дойде. Срам ме е. През нощта пак сънувам. И отивам и се правя на будала:

– Добър ден. Що правите? Как сте?

– Я, Ванге, що да правиме, я мъка, той е болен…

– Направете това и това. Казва ми се в съня…

– Ами, Ванге, да го направим. И това да направим.

И хоп – оздравее човекът! Така на тоя, на друг, на трети…

Почнаха 1941 година мъжете да ги взимат запас войници. Някой го няма, плачат хора.

– Не се ядосвайте, ке си дойде!

– Откъде знаеш, Ванге?

– Абе, ще дойде…

Не казвам, че ме е срам. И като почнах – погоди на тоя, погоди на оня…

– Ама ти, Ванге, имаш дарба! Откъде така гледаш и познаваш?

И почнала жената по-свободно да работи. Баш по времето, когато хората имат мъка, нали е война.

Татко ми също са го взели запас, два месеца го е нямало. Майка ми е била бременна с мене. Ванга й казала:

– Не се ядосвай, Кристино, до два месеца ке си дойде.

Я съседите от къщата под тия керемиди, що ги гледаме, чинка Люба и чичко Гоце. Чичко Гоце го взимат запас и го няма повече месеци. Идва при нея чинка Люба:

– Ванге, мари, какво да правя? Гоцето го няма толкова време. Да не са го утепали?

– Не се ядосвай, Любо, довечера в дванайсет саато по бели гащи ке ти дойде.

Тя вика:

– В дванайсе саато „чук-чук“ – на вратата някой тропа. Яй го Гоце по бели гащи. Три дена се крил по окопи, нощеска човекът избягал и я го по бели гащи, дойде си.“

Тия случки съм ги слушала от нея.

loading...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Back to top button