Заживях сам веднага след абитуриентския бал – баща ми ни бе напуснал отдавна, мама все повтаряше, че не й трябва мъж, а на мен ми се искаше да съм господар на себе си. Следвах и работех, не ми дотежа нито за миг да живея като единак. Докато случайно не се сблъсках (в буквалния смисъл) с жената на живота си.
Повече от 15 години всичко ми се струваше наред – завърших операторско майсторство, за което бях мечтал, изкарвах добри пари в една голяма телевизия, пътувах много, което ми харесваше, имах забавна компания с интересни приятели.
Жени също не ми липсваха – млад, красив и с пари, какво повече да искат от мен. Не ги сменях като носни кърпички, не е в моя стил, но не се обвързвах с никоя сериозно. Или както казва един приятел за семейния си статус – серийно моногамен. Такъв бях и аз, харесваше ми да имам официално гадже и не изневерявах, но винаги си тръгвах първи.
Обичах и периодите, когато бях свободен, без жена до себе си, наслаждавах се на това да не се съобразяваш с никого, забавлявах се както си исках. Докато не дойде тревожната вест – майка ми беше получила инсулт.
Гръм от ясно небе
Така ми прозвуча по телефона обаждането от болницата. Струваше ми се, че мама е в отлично здраве, макар и отскоро пенсионерка, не се оплакваше от болежки, справяше се с всичко сама.
Беше останала да живее в бащината си къща в Княжево, сред своите приятелки съседки, любима градина и куче верен пазач. Ходех при нея често, Княжево отдавна е столичен квартал, не беше никакъв проблем, че живея отделно в София.
Когато я видях в болницата, не повярвах на очите си – мама сякаш бе остаряла с половин век за половин ден. Лекарите ме увериха, че състоянието й е овладяно, няма опасност за живота й в момента, но не можеха да ми дадат никаква гаранция за възстановяването й.
Започна голямото чакане – първите 48 часа ми се сториха дни, после се проточиха седмиците, излизането от реанимацията, изписването от болницата…
Завръщане у дома
Майка ми не можа да проходи отново въпреки усилията на рехабилитатора, който идваше вкъщи. Той ми каза, че е изгубила желание да стане от леглото, нямала воля за живот.
Върнах се да живея при нея, дадох апартамента в София под наем, наех болногледачка за през деня, вечер се прибирах веднага след работа, за да поема аз грижите. Научих се да готвя под нейна диктовка и контрол (днес готварството ми е хоби), за да й е вкусно, купувах й любимите бонбони, поддържах градината й.
Постепенно започна да се подобрява, но отказваше да се опитва да ходи. Исках да направя всичко възможно за пълното възстановяване на моята майка, жената, която обичах и уважавах истински. На нея дължах свободата си да избирам своя път и начин на живот, но сега тя сякаш се беше предала – вече бе приключила с мисията си да ме отгледа успешно и можеше да си отиде.
Сблъсък със съдбата в… магазина
Една вечер пазарувах както обикновено, но се бях умислил нещо. Обърнах се рязко и се сблъсках с някаква жена зад мен. Тя изпусна малката стъклена бутилка, която държеше в ръка, сокът се разля, разхвърчаха се счупени стъкълца по пода в магазина.
Извиних се само с една дума, пъхнах й два лева в ръката за нанесените щети и забързах към касата. Дори не дочаках момичето от персонала да дойде да почисти и аз да понеса обвиненията за причиненото неудобство, а не невинната ми „жертва“.
Докато се оглеждах пред магазина къде точно си бях оставил колата, пак срещнах същата жена. Тя ме погледна така, сякаш очакваше да се извиня отново, и аз го сторих.
Необяснимо защо в този момент се почувствах като дете, което е сгрешило и трябва да поправи грешката си под укорителния, но любящ поглед на майка си. И тогава се чух, сякаш отстрани, да й предлагам да я закарам до вкъщи.
Взех покупките й, настаних я в колата и потеглихме. Така се запознах с Ани. Пред дома й си пожелахме учтиво приятна вечер и си помислих, че съм направил достатъчно, за да изкупя вината си. Прибрах се при мама и забравих за случката.
Още на следващата вечер обаче се озовах отново пред дома на Ани. Чаках я да се появи, без да зная какво точно очаквам. Когато я видях да се задава по улицата, изскочих от колата и дори я стреснах леко.
Тя се усмихна на поканата ми да отидем на вечеря, но отказа, защото синът й бил сам вкъщи. Съгласи се да се видим някой ден на кафе. Е, още на следващата сутрин бях пред тях и пихме заедно първото си кафе. Така започна нашата любовна история.
Всяко зло – за добро
И двамата бяхме заети хора, затова ни стана традиция да се виждаме рано сутрин на кафе, после всеки тича на работа, вечер бърза за вкъщи – тя при детето си, аз при майка си, срещахме се за по-дълго единствено през уикендите.
Първата ни романтична ваканция бе дългоочаквана. Заминахме за два дни на ски, но всичко свърши катастрофално – аз паднах на пистата и счупих крак. И тогава се случи чудото – майка ми, като разбра за инцидента, намери смисъл да проходи. Рехабилитаторът, който тя пожела отново да се заеме с нея, се учуди как така, но мама отвърна, че не може и двамата да лежим.
Другото доказателство на приказката „всяко зло – за добро“ е, че Ани се съгласи да дойде да живее у нас.
Уговорката отначало бе да ни помага само докато ми свалят гипса. Синът й беше очарован от идеята да има куче и двор, а мама – снаха и внуче. След три месеца се оженихме. В деня на сватбата мама ми призна, че вече не вярвала, че ще стана глава на семейство някой ден, като гледала как си живея от години като вълк единак.
Аз също, но днес е факт – имам голяма фамилия, в двора ни тичат още две деца, дори не мога да си представя, че щях да съм по-щастлив, ако бях останал вечен ерген.
Емил
Историята е публикувана в: „Журнал“
Снимка: Pixabay.com
Посредствена белетристика!