Казват, че е много несериозно да търсиш любовта на работното си място. Но аз първо не съм я търсила – тя сама си ме намери, а и той се оказа не костюмиран мой колега, който да бутне от ръцете ми папките в офиса например, а мъж на опашката за гориво. Просто защото аз съм бензинджийка.
Толкова пъти наливах газ в колата му, че накрая започнах да се чувствам някак нещастна, когато съм на смяна, а той не идва.
След това започна да ми се усмихва, а накрая май научи и графика ми и идваше всеки път, когато съм на работа.
Аз съм перхидролено руса, с малко безцеремонно поведение, защото работя предимно с мъже. А той – той е със снежносин поглед, с рамене като планина, но с усмивка на младеж.
Не, не ме разбирайте грешно – не е младеж. Господинът се оказа мъж с петнайсетгодишен семеен стаж зад гърба си (и също толкова голям син). Той е на 42 години, аз на 33 – хора на достатъчно осъзната възраст, за да могат да преценят искат ли да са заедно или не.
Живееше в блок, недалеч от моята бензиностанция, заедно със сина си и с кучето, които бившата му жена му беше оставила. Не работеше – беше рентиер.
Прибираше на пето число наемите от четирите си апартамента, наследство от баба му, чийто единствен и любим внук е бил, и после посвещаваше дните си на разходки и екскурзии.
Наливаше гориво, когато аз съм на смяна, изчакваше да съм в почивка и политахме с лъскавата му кола – до всеки един град в България, до близките градове зад граница, на почивка за по два дни в крайморските ни хотели.
Понякога разменях смени с колежката, за да ми се съберат няколко дни повече и да можем да отидем на плаж през май – само аз и той. Почти сами в хотела, сами на плажа до студените вълни.
А в сърцето ми ставаше все по-горещо, все по-влюбена бях в Красимир, който не чакаше заплата, не се ядосваше на шефове, не бързаше за работа.
Беше ми хубаво, свободно и безгрижно.
В нашата държава, пълна с тегоби, се чувствах като пеперуда, която сама определя полета си.
Започнах дори да мразя работата си, защото не притежавах неговата независимост, ненавиждах шефа си, а клиентите ми опротивяха. Спрях дори да им се усмихвам и те, забелязвайки това, ставаха враждебни, наливаха набързо гориво и потегляха.
Синът му в началото не желаеше да ме приеме. Във вихъра на истински пубертет, един ден ми каза, че перхидролените каки, колкото и да се правят на майки, не са. Така и не стоплихме кой знае колко отношенията си.
Радвах се, когато той е на училище, а аз в почивен ден, за да сме сами с Красимир. Аз, той и кучето. Сядахме в близкия ресторант, пиехме по бира, крояхме планове за следващата почивка. После вкъщи се наслаждавахме един на друг и така минаваха дните ни.
В началото говорех за дете, много исках да имаме наше собствено. Той категорично се противопостави – каза, че достатъчно дълго е гледал сам дете, за да се нагърби сега да гледа отново. Обясних му, че аз ще гледам това дете, но той замълча.
На другия ден изнесе дълга лекция как аз като бременна няма да мога да пътувам, как вече няма да можем да кроим планове за пътешествия, как няма вече да сме той, аз и кучето Роки, а и някакво пискливо същество.
И ме убеди. Успя да ми внуши да гледам на бъдещата ми мечтана рожба като на паразит, който ще изгризе любовната ни ябълка. И повече не споменах за дете.
Месеците се търкаляха един след друг, а след тях и годините.
Всекидневното ходене на по чаша бира от навик се превърна в необходимост за мен – без две бири вече не мога да си представя деня си.
Обръщам се към Роки с „ела при мама“ и слугувам на Краси – правя салатки, просвам чорапи, гладя ризи. А той преживява дните си в четене на вестници, гледане на филми или на футболни мачове.
Вече съм на 39. Синът му е на 21 и забелязвам похотливите му погледи. От известно време започна да довежда едно момиче вкъщи, което да остава и да нощува. И тя е перхидролена, но е на 20.
А аз чакам с нетърпение да останем само двете на кафе, за да й кажа да не пропилява живота си като мен, защото и да пътувам, вече се уморих, и да работя – не искам, и любовта ми към Красимир вече не е толкова силна.
И спокойствието се оказа илюзорно. Защото когато се наместиха между нас кавгите за мръсните чорапи и хавлии и за неизхвърлените кенчета бира, животът ни стана като на всички семейни. Само дето си нямам мое дете.
М.Д., 39 г.
Източник:Жуpнaл
Снимка: Pixabay.com
