В живота си взех две много трудни решения.
Първото, да не счупя главата на зет си, който заряза сестра ми Поли със седемгодишния им син Влади.
Второто, на 50 г. да обърна гръб на всичко, да замина за Канада и да започна от нулата.
Понякога единственият ни избор е да приемем фактите и да продължим.
Така и направихме – качих жена си и двете си дъщери на самолета, а Поли и Влади настаних в нашия апартамент, който щеше да им е удобен и предостатъчен.
Понеже имах уредена и добре платена работа, всеки месец изпращах на сестра си една определена сума, която покриваше неотложните разходи.
Това не се промени и след като тя със своя приятелка направи малко студио за фризьорство и козметика и вече нямаше такава нужда от финансова помощ.
Бях обещал на покойните ни родители, че като по-голям брат винаги ще се грижа Поли да е добре.
Не усетих кога племенникът порасна, а аз остарях – толкова, че вече броя дните и месеците до пенсия.
За това мечтая – да се пенсионирам и да се върна в България.
В онази далечна страна имам всичко, но останах чужд и на хората, и на нравите.
Имам колеги и познати, които разчитат на мен, но нямам нито един приятел – като тези, които оставих в Пловдив.
Свикнах със студа, но душата ми иска юлската жега по напечения площад пред „Тримонциум“.
Истина е, че кръвта вода не става и че не всичко в този живот е пари.
Това се опитвам и не успявам да обясня на Влади, който учи компютърни технологии и очите му все гледат навън.
Вярно е, в чужбина има големи фирми, които плащат огромни заплати. Но там никъде не си си у дома. Поне аз не съм, дъщерите ми също.
Но племенникът ми – умно, младо и амбициозно момче, не разбира това. Иска да тръгне по големия свят сам.
Сестра ми не го спира, а на мен толкова ми се иска да го разкандърдисам. Но се питам имам ли право да се меся в живота му?
Кадърен е, работлив е, сигурно ще успее. На свой гръб разбрах колко е трудно и колко е висока цената, която се плаща там, за да живееш добре.
Аз не съм щастлив, но знае ли човек, той може би ще е.
Борис
