Home / истории / След тази диагноза и шамари от живота вече не се заглеждам по булчински рокли

След тази диагноза и шамари от живота вече не се заглеждам по булчински рокли

В спомените си често се връщам във времето, когато нямах търпение да завърша училище и да дойда в столицата. При моя любим – Момчил, който се беше преместил от родния ни град Бургас в София, за да следва медицина.

След като и аз завърших училище и станах студентка, двамата с Момчил заживяхме заедно. Разбирахме се доста добре и дори често водехме разговори за бъдещето, в които се прокрадваше и идеята, след като завършим образованието си, да се оженим, да си имаме деца. Всъщност и семействата ни донякъде очакваха бракът да е следващата логична стъпка в нашите отношения, тъй като от 4 години бяхме заедно.

Ученическата любов беше прераснала в сериозна връзка. Аз дори тайно се заглеждах в модели на булчински рокли и понякога си представях каква би била идеалната сватбена церемония…

Рожденият ден на Асен

Един уикенд, в който Момчил имаше много за учене, аз отидох с новата си състудентка Вяра за два дни на вилата на родителите й. Поводът беше рожденият ден на единия й вуйчо – Асен. Той навършваше 37 години. Доколкото знаех от колежката си, той й беше любимият вуйчо, защото от дете винаги й позволявал всичко, а и й носеше много подаръци, когато се прибираше от Англия, където живееше.

И определено беше доста харизматичен. Мислех, че никога не съм виждала по-пленителен мъж. Цяла вечер не спираше да ми разказва различни истории от живота си и за интересни места, на които е бил по света и аз дотолкова бях впечатлена от него, че когато ме попита дали имам приятел, излъгах, че доскоро съм живяла с едно момче, но не се е получило между нас…

И започнах тайна любовна афера с Асен. Смятах това да бъде просто едно лятно приключение, но тази връзка ме погълна със страст и интересни преживявания. Откривах у себе си черти, за които не подозирах. И в крайна сметка се съгласих да замина с Асен в Англия. Представях си красив живот с мъжа на мечтите ми.

булчинска рокля

Няма да облека булчинска рокля

С Момчил дори не говорих очи в очи. Просто събрах багажа си, докато той беше на лекции, и му оставих писмо, в което бях написала, че връзката ни се е изчерпала и е добре всеки да продължи по свой собствен път от тук нататък.

Моята красива приказка завърши зле

Заради любовта се отказах от следването в България, а и в Англия не проявих желание да уча. Работех като детегледачка от време на време, а основно се занимавах с това да правя Асен щастлив – нищо да не му липсва. Но всъщност винаги нещо липсваше: или яденето не беше достатъчно изпечено, или роклята ми беше прекалено обикновена, или бях прекалено слаба, или бях прекалено дебела. И най-малката промяна във външния ми вид дразнеше Асен.

А когато той се ядосваше, ставаше страшно: повишаваше ми тон, обиждаше ме, дори ми измисляше наказания: веднъж ме заключи у дома и не ме пусна да изляза навън, докато не отслабна, така че отново да съм неустоима в любимата му червена рокля…

Не смеех да се оплача на никого, много ме беше и срам, и страх, пък и след моментите на ярост той имаше периоди на нежност и загриженост, които засилваха слабостта ми към него. Да, слабост беше, не любов, сега вече знам.

Или пък пълна лудост, за която нямах сили да си отворя очите и да напусна Асен.

Бебе на всяка цена

За 40-ия си рожден ден Асен поиска да имаме дете. Разбира се, не какво да е, а момче, което трябваше да носи името на любимия му дядо – Христо. Но аз така и не забременявах, минаха почти две години в безрезултатни опити за бебе. Когато аз заявих, че е редно да се консултираме със специалист по стерилитет, Асен побесня.

И ми събра багажа. Буквално изхвърли през вратата два куфара с мои дрехи и каза да не се връщам повече никога при него. Обляна в сълзи, отидох у приятелка. След няколко дни безутешен рев, взех решение да се върна в България. А там животът не беше кой знае колко по-лесен. Работех като продавачка в супермаркет и се грижех за майка ми, която беше получила инсулт.

Диагнозата

Сякаш не беше достатъчно, че животът ми напълно се обърка – бях пропъдена от Асен и майка ми беше на легло, ами един ден така ме сви коремът, че направо имах чувството, че умирам. Наложи се да викам „Бърза помощ“ – не можех да мръдна. Дойде един лекар, даде ми обезболяващо и каза, ако болката не отмине, на следващия ден да отида при специалист.

Не отмина – стана още по-силна. Отидох при гастроентеролог – оказа се, че е Момчил.

Първоначалният ми шок от неочакваната среща в кабинета му почти ме накара да избягам през вратата. Но нямаше как – все пак влизах при лекар, не при бивша любов. Момчил се опита да говори с мен само относно състоянието ми – погледна ме на ехограф, пусна изследвания. Сподели подозренията си, че проблемът е по-скоро гинекологичен.

Но ме повика отново на преглед, след като си направя изследвания. И първия, и втория път, когато отидох на преглед, не споменаваше нищо за общото ни минало, пък и то отдавна нямаше значение за него. Все пак, от кратка фраза за личния живот разбрах, че се е оженил за колежка и има дъщеричка.

Макар и само от две срещи установих колко е добър и грижовен, и умен, и забавен. Не таеше злоба и обида към мен, но аз – в прилив на нежност и носталгия, си позволих да се опитам да го целуна… Тогава думите му натежаха като камък в душата ми: „Между нас не може да има нищо, ние сме лекар и пациент. Аз имам любима жена и семейство. Между нас всичко е изчерпано, не забравяй…“

И с това приключихме. За съжаление, и като специалист не можеше да ми каже нищо хубаво: да, неговата версия се потвърди – имах проблеми с репродуктивните органи. Трябваше да се подложа на операция. А след нея се оказа, че не мога да имам деца – с Асен така и не отидохме при специалист, сега стана ясно, че причината е била в мен.

Докато се лутах между истинската и измислената любов, бях загубила не само любовта, но и възможността да се порадвам на прекрасно семейство и деца – нещо, за което толкова дълго бях мечтала.

Вече не се заглеждам по булчински рокли и не мечтая за идеалната сватбена церемония – просто се надявам, че в този живот съдбата ми е отредила и нещо по-добро.

Анелия М., 31 г.

Изт.:“Журнал“

loading...

Оставете коментар

Вашият адрес на електронната поща няма да бъде публикуван. Попълнете задължителните полета отбелязани със звезда *

*