Петър е израснал в дом за сираци… Неговата история ще ви възхити!

Като наближи Рождество и се подхващат какви ли не благотворителни инициативи – шумни и показни.

Мен обаче ме развълнува една история, която е доказателство, че хората, които притежават истинска щедрост и човешко благородство, не се тупат в гърдите.

Една събота обикалях магазините, за да купя коледни подаръци за близките си, обичам навреме да го правя, а не да се блъскам в последния момент.

И съвсем случайно срещнах своя колега Петър – нарамил пакети и шарени торби, личеше, че са от детски магазин.

Учудих се, защото знаех, че той няма семейство. Бях забелязала, че е много добър човек, но не обичаше да говори за себе си.

Пошегувах се, че явно крие някое извънбрачно дете, а той се усмихна и каза, че при това не било едно. Пожелахме си хубав уикенд и се разделихме.

В понеделник обаче засякох Петър в служебното кафе през обедната почивка. Седнах на неговата маса и колегата се предаде пред любопитството в погледа ми.

Разказа ми, че е израсъл в дом за изоставени деца. Майка му починала при раждането и баща му го дал за осиновяване.

За жалост никой не го пожелал и така той останал там до навършване на пълнолетие.

През сърцето му минала много болка, но се научил да се радва и на малките неща.

Работещите в дома били свестни хора, грижили се добре за него и му помагали и след това – да си намери квартира и работа, окуражили го и да запише задочно.

Завършил висше и поел своя път. Мечтаел за свое семейство, но така и не успял да го създаде, макар че наближаваше 40.

През цялата година отделял част от заплатата си и преди всяка Коледа отивал в онзи дом.

Носел подаръци и лакомства на децата, говорел си с тях, гушкал ги и ги целувал, а те танцували и му пеели песнички.

Разбира се, посещавал ги не само за празниците, но тогава държал на всеки да има по нещо – дрешка, обувки или играчка. Приемал ги като свое семейство.

Преди да станем, Петър ме помоли само за едно – да не разказвам на колегите. Обещах му, но реших да споделя тук.

Съгласна съм с Петър, че истинската благотворителност е мълчалива, обаче съм убедена, че добрият пример е заразителен и за него трябва да се знае.

Затова няма да казвам в кой град живеем, нито фирмата, в която работим. Просто исках да споделя тази история и да кажа – свалям шапка на своя колега!

Ани