истории

Чудо! На коледния базар във Виена намерих старата си любов

Случи се чудо

Отдавна я бях забравила – явно за мен не важи правилото, че стара любов ръжда не хваща. Виж обаче, че по Коледа стават чудеса – повярвах!

Не съм от хората, които се вълнуват, та чак се умиляват от песничките със звънчета, сребърните елхички и шейничките с еленчета на белобрадия старец, дето преливат отвсякъде месец преди Рождество Христово. Вероятно защото не съм първа младост, не съм пораснала с коледни трепети и не очаквам куп подаръци, ако „слушам“ цяла година. Тази Коледа обаче ще празнувам личен празник – една година със старата си любов, в която вярвам истински.

Приятелката ми от детинство ме покани в Австрия за миналите коледни празници.

Снежа живее във Виена отдавна, но като дете живееше в софийската кооперация, в която аз живея до днес. Родителите ни бяха добри съседи, може би затова и ние се сприятелихме и по цял ден играехме заедно. Тя и сестра й завършиха музикалното училище и заминаха да следват в чужбина.

Снежа стана виолончелистка, взеха я да свири в Белградския симфоничен оркестър и тръгна по света да изнася концерти. Така постепенно се загубихме. От време на време майка й ни информираше къде е, ходеше й на гости, после на сватбата във Виена, после да види внучетата, но Снежа не се върна в София с години. Докато майка й не се разболя тежко…

„Баща ми почина, без да го видя за последно, няма да допусна това да се повтори и с мама“ прозвуча един ден в телефонната ми слушалка. Отначало дори не познах гласа й – не я бях и чувала с години. „Моля те, направи ми услуга, обаждай се на мама, запази ми я жива, аз до два-три дни пристигам…“

Нещо ме стегна в гърлото и успях да кажа само „добре, добре…“, но после ми стана леко неприятно. Родителите ми вече си бяха отишли от този свят и някак си не исках да минавам пак по същия тежък път. Пък и какво значи „запази ми я жива“, да не съм Господ. Сети се да тича сега, а преди…

Все пак слязох при леля Нушка, позвъних и изчаках десетина минути, докато болната жена стигне до вратата с проходилката. Видях толкова скрита тъга в старческите й очи, че ми се доплака. „Ами ако това беше моята майка, ако аз бях някъде далеч по света и нямаше кой да я „запази жива“, докато долетя за последно сбогом…“

Така започнах да се грижа за майката на Снежа.

Жената оцеля още около две години, дъщеря й прескачаше до София, когато можеше да се откъсне от ангажиментите си дори само за ден-два, но основно аз бях „лицето за връзка“ с външния свят. Учителка по литература, леля Нушка ми изнасяше цели рецитали, но не помнеше коя е, нито знаеше нещо от днешната реалност. Другата й дъщеря също я беше забравила, но Снежа успя да си вземе последно сбогом, макар майка й да я бъркаше с кого ли не.

„Виена е най-красива по Коледа, не можеш да ми откажеш поканата – как иначе да ти благодаря за мама“, повтаряше Снежа по три пъти на ден по телефона, след като ми беше пратила вече и самолетния билет.

Програмата включваше великолепен концерт c нейно участие, музея на прословутата Сиси с дегустация на любимия й топъл шоколад и виенски щрудел, разходка на коледния пазар с греяно вино, меденки и вурстчета… Е, не устоях и заминах.

Снежа наистина ми благодари, без да ме кара да се чувствам неловко като Пепеляшка в града на дворците. Виена сияеше денем и нощем, осветена и позлатена като в приказките. Хората бяха също по-различни от тези по нашите улици – непознати, но приветливи, усмихнати, щастливи (в никакъв случай не без проблеми, както разбрах от първо лице, но празничното настроение бе „изтрило“ грижите им).

Коледният пазар е приказен не само за децата

Един следобед се разхождах сама и спрях пред пъстра сергия да избера подаръци. Дочух, че продавачите, си говорят нещо на руски, но не се учудих.

Вече бях разбрала, че доста чужденци, особено от Източна Европа, работят в търговията в австрийската столица. Взех едно джудженце и един Дядо Коледа и продавачът веднага ми подаде малка кошничка, в която да слагам избраните украшения. Неволно казах „Спасибо“ и внезапно чух „Здравей, Мария“ на чист български.

Е, това вече ме впечатли – не българският, а откъде знаеше името ми. Той обаче ми се усмихна широко, излезе пред щанда и ме прегърна. И тогава сякаш го познах по топлината на ръцете и косата, все още гъста, буйна и ухаеща на… Него. Моята стара любов, която бях забравила. Бяха минали години, но топлината в сърцето ми се разгоря за миг.

Коледата е възможна, чудесата са реалност!

Източник:„Жyрнaл“

Снимка: Pixabay.com

loading...

One Comment

  1. Много се радвам като чета такива хубави и прекрасни истории. Животът ни е пълен с мизерия и помияи е необходимо за баланс да има и положителни емоции. Градски транспорт, на улицата, и където се сетите все някой е крив, все някой нещо не му е наред и т.н. Продължавайте да публикувате такива хубави и романтични истории!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Back to top button