С Алексия станахме приятелки в последните класове на гимназията. И двете бяхме отличнички, и двете с амбиция да следваме, и двете – твърде критични към ухажорите мъже. Но после се случи нещо, което ни раздели завинаги…
Завършихме със златен медал гимназията на малкото ни градче и продължихме следването си. Тя в София – химия, а аз в Пловдив – филология.
Виждахме се през летните ваканции, понякога някоя от нас все още беше в сесия, а другата й пристигаше на гости – приготвяше закуска и кафе, после вечер ходехме заедно на дискотека.
И на двете ни мечтата беше да останем и да се задомим в големите градове. Колкото по-придирчиви ставахме ние, толкова повече препускаше времето и така се озовахме завършили висше образование, без мъже до себе си.
Майка ми упорито ми повтаряше, че докато съм студентка, изборът ми за жених ще е много по-голям и че после ще попадна в работна среда, където повечето от колегите ми ще са семейни, но кой ли й обръщаше внимание.
И двете с Алексия започнахме работа в София – тя като учителка по химия, а аз като журналист към едно малко вестниче. Пътувахме сутрин, прибирахме се вечер, а в събота и неделя излизахме в центъра на градчето ни.
През уикендите към нашата компания започнаха да се присъединяват и Митко и Сашо. Алексия се ориентира към Митко, а аз към Сашо. С времето връзките ни станаха по-сериозни. Митко имаше голям самостоятелен апартамент, а Сашо живееше с родителите си.
Моята идилия със Сашо продължи още две години и тъкмо когато щях да навърша 28, той замина с родителите си в чужбина.
Възползвах се от болестта й, за да привлека приятеля й…
Алексия продължи да се вижда с Митко. Те все повече се привързваха един към друг. Алексия обаче беше малко рязка, обичаше да се чува нейната дума. Но Митко си я харесваше такава.
Понякога тя ми споделяше, че любовната им игра напоследък е по-рядка, защото се чувства постоянно изморена. Въпреки умората си всяка вечер чистеше новия му апартамент, който стягаха, за да живеят като семейни. Дори ми описваше как точно си представя обзавеждането.
Полека-лека започнаха от спалнята – там сложиха едно голямо красиво легло, както тя обичаше да го нарича „свързващото ни звено“.
Когато стигнаха до хола обаче, Алексия постъпи в болница – оказа се, че причината за постоянната й умора е желязодефицитна анемия и че е необходимо вливане със системи.
Той ме направи своя съпруга…
С Митко й ходехме на свиждане, шегувахме се с него за разни неща. Всеки следващ ден осъзнавах колко по-правилен е бил изборът на Алексия от моя. Пред Митко се очертаваше добра военна кариера в столицата.
Всъщност той беше чудесна партия. Направих всичко необходимо, за да се озова в леглото с него. В „свързващото звено“ между Алексия и Митко, ние с Митко направихме най-страхотната любов.
Дадох всичко от себе си, за да повярва, че съм по-добра от нея. И влязох със сватбени обувки и пренесена на ръце от съпруга ми Митко в дома, който Алексия почисти и обзаведе.
Само понякога, когато бях сама в апартамента, като че ли чувах гласа на Алексия, която ми казваше: „Ето тук ще бъде нашата спалня, тук холът ни, а тук – кухнята. А пък в тази стая ще растат децата ни“.
Бившата ми приятелка намери своята половинка…
С Алексия, разбира се, се отчуждихме, тя никога не ми потърси сметка. Само тихо промълви: „Благодаря на съдбата, че това се случи навреме“. Беше няколко години сама и после се омъжи за Пламен – разведен с голяма дъщеря.
Алексия обаче намери страхотен подход да се разбира и с доведената си дъщеря, и с чепатата си свекърва. След година се преместиха в столицата и купиха голям апартамент. Няколко години нямаха деца. Аз пък бях щастлива, че почти веднага направих Митко баща.
Родих му син, а след три години и дъщеря. Обзаведох детската им стая – онази същата, за която Алексия разказваше, че ще отгледа децата си в нея. На шестата година от нашия брак Алексия роди дъщеря и веднага след това син.
Имаше моменти, в които се питах как можах да постъпя толкова подло, но когато виждах колко ме обича Митко, си казвах, че сме родени един за друг.
С годините обаче, знаейки, че й го отнех твърде лесно – развих почти патологична ревност и страх от другите жени.
Зад всеки женски поглед откривах някоя, която иска да ми отмъкне мъжа и да се настани в моя дом. Написах огромна табела с имената ни на вратата, водена от желанието да го опазя от нови обитатели.
Алексия намери щастието, а аз имах провалено семейство.
Митко не направи никаква кариера – остана да работи в родния ни град. Със свекърва ми, с която уж се разбирахме, отношенията ни достигнаха точката на замръзване, а един ден тя през зъби просъска: „Ти отне мястото до сина ми на онова прекрасно момиче. Но глупак като него напълно те заслужава“.
С времето кавгите ни с Митко нарастваха и ние вместо да възпитаваме децата си, се карахме по цяла вечер. Дъщеря ми побърза да избяга от къщи, намери момче от ромски произход и роди от него, а синът ми се запиля безделник в чужбина и спря да ни се обажда.
Децата на Алексия израснаха добри и възпитани – завършиха прекрасни специалности, едното замина да работи в евроструктурите в Брюксел, а другото стана асистент в елитен университет в чужбина.
Всяко лято идват заедно с майка си и баща си в родното ни градче, водят собствените си деца – внуците на Алексия – и са една щастлива голяма фамилия. Пламен свири на китарата и прави серенади на моята бивша приятелка.
Има летни вечери, в които чувам смеха от градината им и тогава ме боли най-много за моето самотно и разбито семейство. И си мисля, че ако Алексия благодари на съдбата за случилото се, наистина е имало за какво…. Съдбата винаги наказва – а мен направо ме прегази. Но си го заслужавам.
М.В, 62 г.
Източник: Журнaл
Снимка: Pixabay.com
