истории

Казват ми „веселата вдовица“… Искам децата и внуците ми да бъдат щастливи!

Някъде бях чела, че „да си Златка е приятен занаят“. Колко милионери има в България, та всички да се „уредим“ с такъв? Пък и аз предпочитам по-трудното, но истинско изживяване на живота си. Не съм Златка, но съм много обичана и уважавана жена, майка и баба.

Родена съм в голямо село – Сунгурларе, което по-късно стана град. Майка ми и баща ми винаги са били много уважавани – обикновени работници, с болни родители, оженили се с голяма любов и, въпреки трудностите, отгледали три деца. Построили са красива къща с красива градина и са ни дали правилното АБ в живота.

Като малки имахме голям късмет да спортуваме, да ходим по екскурзии, походи, да завързваме много познанства с наши връстници. Всички бяха добре дошли в дома на родителите ни.

В живота най-много ни помогна художествената самодейност в града. Ходехме на танци, сестра ми – на балет и акордеон. Аз предпочитах да правя сладки, да ходя с баща ми за дренки, риба, гъби и по лозята. И двете със сестра ми се оженихме по любов, защото родителите ни уважиха нашия избор.

Отгледахме добри деца.

Сега имаме чудесни внуци. Всичко – с много труд, обич и помощ от родителите ни.

Брат ни не се задоми, но като почина баща ни, пое неговата роля в семейството и се грижи за майка ни вече 10 години. Децата и внуците ни знаят, че винаги, когато има проблем, вуйчо им е насреща и решава всеки проблем с усмивка.

Две топли очи, две нежни ръце

Защо трябва да си Златка, за да си щастлива жена? Не искам да обиждам жените, които се стремят към щастието по най-лесния начин. Всеки има право сам да избира пътя, по който да върви в живота – магистрала, шосе, горска пътека… И това е нормално.

вдовица
Искам щастие!

Но въпреки че останахме млада вдовица като сестра ми, винаги сме били много ухажвани и уважавани от много мъже. Аз се лутах много, но преди 8 години намерих моята половинка и въпреки пречки, завист, злоба и клюки, съм щастлива баба, майка и жена.

Сестра ми още не е решила да се обвърже емоционално с друг мъж, но е може би най-ухажваната, уважавана и харесвана жена в градчето ни. Дано да намери своя втори шанс в живота, защото без мъжко рамо до теб е болка, много болка.

Това е, мили жени. Колкото и да е трудно, тежко и невъзможно, когато има две топли мъжки очи да те гледат, две нежни мъжки ръце да те докосват, всички тревоги, проблеми и житейски перипетии не са толкова трудни и тежки.

Поглед с респект

Аз познавам много жени с много пари, след които мъжете се подхилкват, а понякога ги гледат с отвратителни погледи. Предпочитам да ме гледат с респект и да не смеят да ме заговарят, без да съм им дала повод. Имам две дъщери и се гордея, че по това приличат на мен. Работливи са като майка ми и баща ми. Другите им качества не ме вълнуват – много добри майки са! Имам и внучка, за която се надявам да прилича по това на майка си.

Двете ми внучета са много палави, но вечно усмихнати и най-много обичат да играем футбол, тенис, карти „Черен Петър“, и да четем приказки. Обичат коли и велосипеди. Благодаря на Бог, че ги имам всичките – семейството ми и безбройните роднини, приятели, колеги, познати.

Криле и усмивки

Доста години, след като останах вдовица, чувах да казват, че съм „веселата вдовица“. Е, няма лошо – веселите хора всички ги обичат, а само който е останал вдовец или вдовица, знае какво е самота!

Каквото и да казваме и да пишем, истината е една – човек трябва да е щастлив! Да се бори за щастието си, да го пази и цени. Без щастие и усмивки животът е толкова сив и грозен.

А трябва и да даваме пример на децата си, защото без тях закъде сме? Ако ние сме усмихнати и щастливи, и децата ни ще бъдат такива. По какъвто и да е начин, щастието си е щастие. Не говоря за спокойствие и уютен живот.

Аз търся истинското щастие!

След много, много труд да усетиш, че летиш, да можеш да казваш „обичам те“ и да ти казват „обичам те“. Животът е много кратък и затова трябва да го изживеем в щастие и да подаряваме щастие на всички около нас. Не е трудно! Аз работя в Гърция, но въпреки че тъгувам за Родината и любимите и обични хора, не ми тежи. Знам, че ме чакат с нетърпение.

И каквито и подаръци да получат, по-важно е, че ме целуват и ми говорят усмихнати и са щастливи, че ме виждат, макар и за 2 дни. Не ми тежи – знам, че им доставям голяма радост и тази потребност – да ме имат, ми дава криле и усмивки.

Пътят на едно мъжко момиче

Това е, приятели, моята изповед. Никога не съм съжалявала (с малки изключения), че съм поела по този път в живота. Той ми е бил училище и пътеводител. Благодаря на баща ми, че ме направи мъжко момиче, но винаги усмихнато – дори в най-тежки моменти се усмихвам през сълзи. Желая на всички читатели моите усмивки и моите криле!

Целувам всички приятелки, ако ме познаят. Вдовица съм, но много усмихната и обичана. Не искам животът ми да е занаят, а приказка!

Х.Н.С., 52 г., Сунгурларе

Историята е публикувана в „Жyрнaл“

Снимка: Pixabay.com

loading...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Back to top button