Със съпруга ми се бяхме отчуждили почти отчайващо, когато изненадващ подарък възстанови хармонията помежду ни.
Аз и Христо сме семейство откакто се помним. Живеехме през една улица, като деца играехме заедно, после заедно тръгнахме в първи клас в селското училище, а родителите ни още тогава ни сватосаха.
След време, когато закриха училището в селото поради липса на достатъчно ученици, заедно пътувахме с автобуса до близкия град.
Бяхме отлични ученици, добри и възпитани деца, с общи интереси. Приеха ни и двамата в езикова гимназия в областния град и родителите ни решиха, че трябва да делим една квартира там. Ето така станахме семейство.
Не в буквалния смисъл, разбира се. Любов правихме за първи път едва след като завършихме гимназия, по-точно в нощта след абитуриентския ни бал. Но пък вече имахме установени общи навици, в които всеки си знаеше домашните задължения.
В големия град
След като завършихме гимназия, отново заедно кандидатствахме и съответно бяхме приети в една специалност в София. Големият град ни изплаши в началото – всичко бе по-различно, по-мащабно, по-шумно, непредсказуемо. Пак наехме обща квартира, но този път срещнахме трудности.
В София животът определено бе по-скъп, а ние разчитахме на студентските си стипендии. Въпреки това не се отчаяхме. Родителите ни помагаха, доколкото им е възможно – най-вече с хранителни продукти, които изпращаха от село. И така до момента, в който дойде страшната вест – бяха открили лоша болест на мама.
Почина няколко месеца по-късно. Така и не дочака нашата сватба – все я отлагахме за времето, след като завършим и си стъпим на краката. Година по-късно почина и бащата на Христо, от инфаркт.
Както си работил в градината, паднал. Тези две загуби обаче не успяха да ни съборят. Страдахме, не мога да го отрека, но не позволихме на мъката да контролира живота ни.
Завършихме, намерихме си почти веднага работа, сменихме квартирата с малко по-прилична и най-после дойде ред да мислим за нашата сватба. Моят татко и неговата майка грееха от щастие. Още повече, че се очакваше и друго приятно събитие – раждането на първото им внуче.
Единственият, който не се зарадва на вестта, бе моят работодател. Призна, че много разчитал на мен за работата, а аз съм го изненадала така неприятно. Какво да правя, бебето беше изненада и за мен. Нямах никакво намерение да се отказвам. Но пък за работата не се колебах изобщо, предпочетох да напусна.
Наложи се съпругът ми да работи на още едно място, за да осигури нормален живот за семейството. Направихме сватбата, бебето се роди, измина около година и аз отново си потърсих работа. Но такава, която да работя от вкъщи.
Преводите от немски, които правех, облекчиха малко семейния бюджет. А след като синът ни тръгна на ясла, си потърсих по-добре платена работа по специалността си.
Изненада, умножена по две
Пак бях бременна, но този път с близнаци. Очаквах две момиченца, а съпругът ми се чудеше да се радва или да се притеснява.
Трябва да призная, че той бе успял и се бе издигнал в своята служба до голям шеф, което вървеше и със съответния финансов еквивалент. Спокойно можех да си остана у дома и да си гледам трите деца, без да се налага да работя.
На първо място, сменихме отново квартирата, като този път директно си купихме просторен мезонет в тих и зелен столичен квартал, с близка детска градина и училище.
В тези години на отглеждане на деца, водене по езикови школи, балет, плуване и футбол, някак постепенно изпаднахме в рутина: аз отговарях за децата и дома, той – за парите.
Христо ставаше все по-зает извън дома, а аз имах все повече ангажименти покрай децата. Когато се наложи да пътуваме за погребението на свекърва ми, а после и на моя татко, в колата мълчахме – не защото ни беше тъжно, а защото просто нямахме вече какво да си кажем. Бяхме изгубили връзката помежду ни някъде във времето.
Годините отминаваха, децата се изучиха и всяко пое по своя път, а двамата с Христо се срещахме като далечни познати в общия ни дом. Беше ни удобно да живеем заедно – всеки със своите интереси.
Евентуалната раздяла щеше да ни донесе повече неудобства, отколкото придобивки. Знаех, че той има връзка с младата си колежка, но също така знаех, че няма никакво намерение да се жени за нея и да си разваля комфорта, започвайки ново семейство отначало.
Това ме устройваше напълно. Честно казано, плашех се не толкова от риска да остана сама, колкото от ходенето по адвокати, деленето на имущество и цялата съпътстваща бюрокрация. Изглежда и той се страхуваше от същото.
Познавах го достатъчно добре, за да знам това. Домът ни се оживи внезапно, когато децата ни изненадаха с новината, че ще ставаме баба и дядо. И то не на едно внуче, а на цели три наведнъж. Първа се беше омъжила едната дъщеря, след нея синът ни, а наскоро сватба вдигна и другата щерка.
И изведнъж се оказа, че и в трите семейства се очакват бебета. Вярно, по различно време, но с близка разлика. Шегувахме се, че могат да си направят домашна детска градина, като се съберат трите млади майки.
Пътуване до Брюж
Един понеделник, бременната ми дъщеря (тази, която се омъжи последна, а всъщност „поведе хорото“ с бебетата) ми дойде на гости и директно ме попита какво се случва между мен и татко й.
Нямаше какво толкова да увъртам, то се виждаше, че бракът съществува само на хартия. Обясних й цялата ситуация и я успокоих, че на този етап нямаме намерение да се развеждаме.
– Хм, че то това живот ли е? – погледна косо тя към мен.
Въпросът увисна и остана да тежи в стаята часове след като тя излезе през външната врата. Вечерта разказах на Христо какво сме говорили.
Той се почеса по брадата и отсече, че сме възрастни хора и не е нейна работа да решава кое ни харесва и кое не. На следващия ден вече бяхме забравили.
В края на седмицата по традиция у дома се събрахме цялото семейство на вечеря. Усещах нещо надвиснало по погледите, които децата ни си разменяха. Явно бяха обсъждали разговора.
Когато поднесох любимата им плодова торта за десерт, синът ми се изправи тържествено, изкашля се и заяви, че имат подранил коледен подарък към нас.
А беше едва началото на есента. Но той обясни, че е подранил, защото като се родят бебетата, ще имат нужда от помощ, а сега сме волни и свободни, и можем спокойно да употребим подаръка по предназначение.
След тази реч поднесе самолетни билети до Брюксел, като крайната цел на пътешествието, което ни подаряваха, беше романтичният и красив Брюж. Веднъж бяхме споделили възторга си от филм, чието действие се развива там, и те го бяха запомнили.
Тази една седмица в Брюж, подарена ни от децата, се оказа вълшебна. С Христо преоткрихме любовта си и сега отново сме същите двама, вярващи в своето съвместно бъдеще, влюбени, пред които никакви трудности нямат шанс.
Галя
Източник: „Журнал“
