Знаете ли, че най-тъжната приказка на света носи заглавието България?!
В страниците на тази трагична история има преплетени милиони човешки съдби.
Тук героите леят сълзи, но не от щастие, а от нестихваща болка – болка от отчаяние, от разочарование, от пропилени надежди…
Болка, която се наслоява в душите им и обвива като гъста мъгла погледа и надеждата им за по-добро утре.
България – страна на живи мъртъвци, които дирят щастие в разлагащи се души…
Милиони българи са живи мъртъвци. Те дирят щастие в собствените си души, които обаче вече са безвъзвратно разложени. Тези души отдавна са се превърнали в гробищен парк – тук няма да чуете ехтящ смях, защото мястото отдавна е заето от сърцераздирателни писъци.
Тук няма да намерите стръкче от радост, но ще откриете тонове тъга, ще видите наведени глави, ще станете свидетели как деца умират от недохранване или препиване.
В тази приказка принцът и принцесата никога няма да се срещнат, защото са забравили какво е любов.
Те вече гонят по-висши цели – имат блестяща кариера, мразят половината си приятели, но искат да ги запазят, защото са им нужни, бъркат увлечението с обичта и лъжат себе си, че са щастливи.
А „калните“ мисли отдавна са убили всичко хуманно в тях.
Бедните им души отдавна са забравили какво е свобода, но вместо да наваксат с пропуснатото, продължават да си мислят и да убеждават всички, че ако имат достатъчно пари, то те ще бъдат много щастливи.
А въженцето между богатството и щастието е толкова тънко, че ако се хванем за него, има голяма вероятнот да паднем и да счупим на хиляди парченца стъклените си души, които отдавна са омърсени от гнусната муха, наречена Омраза.
Да, българинът мрази!
Толкова обича да го прави, че вече изпитва мазохистично удоволствие. Той не поздравява новия ден с усмивка, а постоянно търси начини да се намуси.
Той не се събужда с музика и настроение, а от поредния скандал на своите нещастни съседи.
На улицата гледа с подозрение на всичко, което се движи, и се задушава сам в собственото си нещастие. Нашият съвременен герой дори не е дорасъл до нивото на Бай Ганьо, защото се води от модерната максима: „Ако на него му е зле, на мен ще ми е много добре!“.
Той не е свикнал да се радва на чуждите успехи, а мрази всеки, който е постигнал повече от него – както в личен, така и в професионален план.
И не на последно място – знаете ли, че китайците са по-щастливи от българите?
А нямат възможностите, с които ние разполагаме. Нямат къщите, в които ние живеем. Нямат изобилието, на което ние сме свикнали. Често работят по 13 часа за един хляб…
И пак са щастливи! Не падат духом! Не униват – въпреки мизерията, въпреки болката, въпреки полу-срутените къщички, в които живеят…
Защо ние не сме като тях? Защото имаме лоши управници, нали? Или защото в България нищо хубаво не може да се постигне, ако човек няма връзки и не върти тъмни далавери?
Системата ли е сбъркана, или ние бъркаме някъде? Докога ще сме жертви на кървавата касапница на войната, която водим срещу самите себе си и съгражданите си? Кога, по дяволите, ще успеем да ПРОГЛЕДНЕМ?
