Да приема себе си и да се науча на щастие са най-големите предизвикателства за мен. А най-добрите ми учители се оказаха трудните моменти и хората с противоречиво отношение…
Майка ми беше най-взискателната жена на света. Все не харесваше как изглеждам, какво правя, какво казвам.
Не бях достатъчно добра в училище, не бях музикална, а тя много искаше да свиря на пиано, както някога тя…
Не ставах за балерина, защото бях пухкаво дете… Списъкът е безкраен. Но бях дете и вярвах, че това е обич, че тя иска да се променя за мое добро.
Моята майка беше красива и тъй като беше самотен родител, имаше и куп обожатели. И винаги беше три неща: заета, елегантна и на диета. Вечно гладуваше и дори и мен ме подлагаше на диети от най-ранна възраст. Забраняваше ми да ям десерти, шоколад, хляб и какво ли още не.
А аз я слушах и от принуда, и от убеждението, че щастието е за красивите и слаби жени. Не че бях красива, мислех си, но поне да не съм дебела… Като станах на 17-18 години, започнах да прекарвам всяка свободна минута в спортната зала.
Опитвах всички модерни методики за вталяване: от йога и танци до вдигане на тежести и тичане на километри всеки ден. И докато крайните лишения от храна останаха в миналото ми, спортът се превърна от полезен навик в пристрастяване за мен. Като станах на двайсетина години вече привличах интереса на мъжете.
Изведнъж дори се почувствах красива – нещо, което винаги бях смятала за невъзможно. Но стегнатото тяло не ми носеше завиден успех във връзките – бях прекалено стеснителна и все мислех, че другите жени са по-хубави от мен. Не вярвах, че мога да бъда харесвана, да не говорим за обичана…
Докато не срещнах Васил.
Бях на 24 години. Той на 43. Беше много обаятелен и не спираше да ми казва и показва, че съм красавица, правехме страхотна любов.
И… беше женен… което за мен беше идеално, защото така той нямаше претенции да му отделям часове от нощите, почивните дни и празниците. Имах достатъчно време да спортувам, а имах и любов. Или поне тогава смятах, че това опиянение и страст, на които се радвах от време на време, са голямата любов…
Романтичната ни история изтрая едва няколко месеца. Докато не забременях. Васил веднага каза, че не може и не иска да поема грижи и за това дете (той имаше две поотраснали вече).
Аз обаче не исках да махна бебето. Или по-скоро се колебаех какво да правя… докато вече нямах възможност да избирам, тъй като загубих бебето в спонтанен аборт.
Може би някои от вас биха казали, че всяко зло е за добро, но аз дълго не можех да се отърся от загубата. Освен нероденото дете и баща му, загубих и вярата в любовта… Депресията ме тласна към познатото ми универсално решение на проблемите.
Не бях обичана и щастлива…
…защото не бях достатъчно слаба и красива. Втурнах се ожесточено да спортувам и гладувам. Този път обаче не избягвах мъжете, а напротив: започнах да флиртувам, да излизам често на срещи с различни мъже. Колкото повече бяха мъжете в живота ми, толкова по-красива смятах, че съм.
Докато не пострадах в катастрофа. Имах доста сериозни наранявания и счупен крак. Наложи се за известно време да заменя фитнес залата с тази в отделението по рехабилитация на голяма болница.
Рехабилитаторът беше много сериозно и тихо момче. Винаги беше усмихнат и намираше начин да ме мотивира за повече упражнения.
Веднъж, като си тръгвах, спомена, че му се иска да изпием по едно кафе заедно. Но го каза по особен начин, не разбрах дали беше от любезност, или проявяваше някакъв друг интерес към мен. По-скоро – не, реших аз, тъй като още на другия ден той демонстрира професионална дистанция.
Първо подминах този факт, но рехабилитаторът не излизаше от мислите ми. 2-3 пъти му се обадих под претекст, че имам трудности с възстановяването на движенията на крака и за съвети как да се върна безпроблемно към спортните занимания, такива неща… Той беше мил, сговорчив и много отзивчив.
Разменихме си контакти в скайп и продължихме общуването.
Все повече откровение
Постепенно започнах да го търся, за да му споделям най-различни неща, а той все повече се отпускаше и престана да е онзи мълчалив, основно наблюдаващ човек.
Поканих го дори да се видим и той каза, че много би искал, но е твърде зает, защото му предстои след две седмици да замине за обучение в чужбина. Продължихме онлайн разговорите, които ставаха все по-дръзки и откровени.
Постепенно успях да му разкажа за детството си и за страховете си, че няма да бъда харесвана такава, каквато съм и т.н. В отношението му чувствах такава топлота и приемане, че постепенно започнах да се усещам по-добре в собственото си тяло, в същността си.
Някак неусетно започнах да се харесвам. Казвах си, че щом този невероятно умен, красив и сериозен мъж ме харесва, значи в мен има нещо специално. Спрях да изтезавам тялото си с драстични диети и започнах да се храня с основната цел да съм здрава и силна. Чувствах се преродена.
И не спирах да търся възможности да говоря с моя „любим“. А разговорите ни ставаха все по-интимни… и аз нямах търпение да приключи специализацията му и да си дойде…
Шокът беше неочакван.
След като се завърна, той не даде никаква индикация, че иска да се видим, отново се оправда с това, че е зает, защото е отсъствал продължително време от болницата…
Изчаках 2-3 седмици и накрая не издържах, един ден го попитах директно дали има планове да се видим.
Обясних му, че онлайн общуването вече не ми е достатъчно… Отговорът беше неочаквано хладен – никога не бил желал да сме повече от виртуални приятели.
Плаках с часове. Имах чувството, че част от мен си е отишла, чувствах се и излъгана, и необичана, и даже много глупава. Плаках до късно през нощта, а на сутринта се събудих с усещането за болка, много преди да се сетя какво бе станало.
Застанах пред огледалото и започнах да се разглеждам: имах наистина хубаво и стегнато тяло, знаех как съм извайвала всеки сантиметър от него.
Погледнах очите си и си спомних как блестяха от увереност, когато започнах да се харесвам и приемам. И тогава осъзнах – бях млада, красива и свободна.
Свободна от страховете и предразсъдъците си. И това беше голямата ми победа.
А рехабилитаторът… след няколко седмици той беше този, който пожела да се видим, но… този път на мен не ми се бърза с любовта…
Мия
Историята е публикувана в „Журнал“
