Аз съм една от многото – възпитана да вярва в любовта като в някаква свръхкрасива и супермощна магия.
От малка смятах, че именно любовта е тази, която решава всички проблеми и дава всички отговори…
Въобще, чаках някаква разновидност на принца на белия кон – който да дойде, да ме грабне, за по-романтично да пребори десетина лами преди това, за да стигне до мен, и да заживеем завинаги щастливо…
Преди и след откриването на принца
И не си мислете, че само съм чакала. Бях си съставила сериозен списък с качества, на които исках бъдещият ми съпруг да отговаря – да е красив, умен, добър, образован, мил… и още, и още. И когато срещнах Самуил, смятах, че вече имам отговор на мечтите си. Когато се оженихме, смятах, че вече имам едва ли не доживотен договор за щастие.
Обаче какво се случи в действителност? Моят съпруг не ме правеше щастлива, не ме караше да се чувствам ценена и обичана.
Но едно по едно – Самуил е много упорит и целенасочен, с много идеи и амбиции и основното му занимание, след като се оженихме, беше да работи. А моето – да недоволствам и да се оплаквам – той винаги се прибираше късно и у дома основно спеше, оставяйки след себе си мръсни съдове и дрехи за пране.
Никога не ми помагаше с домакинската работа, кариерата изпиваше и силите, и времето му. А аз ставах все по-нещастна и, разбира се, нарочих Самуил за източник на всичките ми беди.
Разводът изглеждаше най-доброто решение.
Да се разделим – окончателно – именно това ми се стори най-подходящо. Смятах, че ако се разведем, ще мога да съм отново щастлива. И така обвинявайки Самуил за нещастието си и за провалянето на отношенията ни, поисках да прекратим двугодишния си брак.
Съвместният ни живот приключи скоропостижно – не защото не се обичахме, не заради изневяра или лошо отношение. Разведохме се, просто защото не бяхме щастливи.
А аз заживях в хаос от всякакви въпроси: „Къде изчезна щастието ни така бързо и лесно?“, „А изобщо имали ли сме това щастие?“, „Защо моето щастие не беше важно за него?“ и т.н. Докато стигнах до въпроса „А какво всъщност е щастие?“ и започнах усилено да търся отговора.
Първата стъпка по пътя ми беше достигането до идеята, че щастието всъщност не е нещо, което може да ти бъде дадено. Добре, че е така, защото това щеше да ни направи прекалено зависими от други хора.
Представете си – ако другите можеха да ни дават щастие, значи щяха да могат и да ни го взимат. А аз исках мое си, постоянно щастие.
Никой не би могъл да ме направи щастлива.
Това беше първото, което трябваше да приема – никой и никога не би могъл да ме направи щастлива. Не защото съм прекалено капризна или несговорчива. Просто трябваше да спра да търся външни източници на харесване и ощастливяване.
Разбрах, че ако се чувствах неоценена и недостатъчно обичана, то беше, защото сама не се бях научила да се ценя и обичам.
Поемането на отговорност върху собствените ми чувства беше първата ми стъпка към щастието. Трябваше да спра да обвинявам околните (както Самуил) за несполуките и недоволството си.
И… се почувствах силна и способна, усетих, че аз съм тази, която контролира своя живот – повече не бях склонна думите и постъпките на другите хора да диктуват как ще се чувствам аз.
Осъзнах, че емоциите не са нещо, което ти се случва. Бракът ми пострада поради объркани мотиви. По-скоро – той се случи по грешни причини. Това беше второто признание, което дължах на себе си.
Аз съм образована, амбициозна, желаеща да развива кариерата си жена и въпреки целия си този феминизъм, аз пак бях съдила за брака като за постижение.
Да се омъжа за мен беше цел, намирането на съпруг – проект за изпълнение, с реализирането на който аз се чувствах някак по-успешна от моите необвързани приятелки. Сякаш бях някак по-зряла, по-достойна, дори по-делово изглеждаща заради това, че имах халка.
Бившият ми съпруг всъщност е страхотен човек.
Самуил покриваше целия ми списък с изисквания към мъжете: той е образован, привлекателен, висок, забавен и мил. И вярвам, че наистина ме обичаше.
А когато нещата тръгнаха зле в нашия брак, дълго се чудех как да постъпя, защото смятах, че едва ли ще намеря друг толкова страхотен мъж в живота си. Много време ме беше страх да си призная, че съм се омъжила по неправилните причини и че този брак няма бъдеще, защото реално е без нужната основа.
Страхът да опитам отново, като този път бъда истинска и оставя сърцето да определя изборите от емоционалната сфера на живота ми – беше парализиращ.
Но успях да го пусна – да пусна страха надалеч, да се освободя от него. И това не стана автоматично с развода, стана месеци по-късно, когато осъзнах какво искам, коя съм…
5 години след развода, със Самуил имаме добри, приятелски отношения. Мисля, че и двамата осъзнахме грешката си. Сега нямам съпруг. Но пък имам любов и радост от живота.
Изпитвам удоволствие от времето, което прекарвам с новия си любим и още повече от времето, което прекарвам сама – в научаване на различни неща, в правене на нещата, които харесвам и които ме обогатяват.
И отдавна не губя времето си за безполезни неща като ядосване за дреболии и търсене на виновници. Далеч по-удовлетворяващо ми е да отварям сетивата си за радостта!
Елена
Историята е публикувана в: „Журнал“
Снимка: Pixabay.com
