Понякога провидението прави такива неща, каквито не сме се и замисляли, че са възможни – то отвръща точно, безпощадно и навреме.
Но как иначе би съществувал светът – отдавна би се разрушил, ако я нямаше справедливостта на провидението…
Не си мислете, че съм религиозна и силно вярваща. Не. Дори и суеверията подминавам с насмешка. Смятам, че най-истинското правило в тоя живот е, че получаваш каквото заслужаваш.
С други думи: живееш живота, който сам си си направил. Дори и да не избираш къде и кога да се родиш и кое да е твоето семейство… то със сигурност можеш много да променяш.
И да не се примиряваш с неща, които не ти подхождат. Защото, примириш ли се – ще станат твои завинаги, ще си ги заслужил по този начин. Но това го мисля сега.
Преди години нямах сили да променям много нещата в живота си. Имах основно страхове и навици. И ей така си живях с човек, който твърдеше, че ме обича. Но всъщност искаше да става неговото, не ставаше ли – заплашваше, дори удряше. И правеше каквото си иска. Прибираше се когато си иска, понякога с дни го нямаше у дома.
Купуваше някакви неща за децата – понякога обувки и дрехи, друг път – храна и лекарства, и пак изчезваше. Даже и не знаех – какво правеше, къде ходеше. Понякога отговаряше на телефона си, понякога с дни не отвръщаше на обажданията.
Но не това, че го нямаше, беше проблемът, а това, че никога не знаех на какво да разчитам – дали ще ми помогне за нещо у дома, дали ще остане да гледа едното дете, ако с другото трябва да постъпя в болница, дали ще прибере децата от училище, както е обещал, или аз пак ще трябва да се извинявам в работата, да тръгвам по-рано, да бързам, да се ядосвам и после да трябва да работя допълнително…
И все нямах сили да променя това. Понякога и аз не знам защо. Може би защото децата бяха малки, а аз несигурна. Кой знае. Но преди да повярвам, че всичко в живота си има смисъл и ред, бях на прага на отчаянието. И редувах един след друг безрадостните си дни.
И стана още по-лошо!
Поне като усещане – ставаше все по-мрачно и мрачно около мен. Годините минаваха, аз се упреквах за нерешителността си, но не само това – не само емоциите потъмняваха.
Не можех да сменя работата си, защото на тази ме ценяха, знаеха, че съвестно ще спазя всички срокове, дори и ако се наложи да отсъствам заради децата.
Но това не беше работата, за която мечтаех, не беше тази, в която да чувствам, че се развивам, дори не беше и добре платена.
Но за нова работа не смеех и да помисля, защото не знаех как ще смогна, а не можех да рискувам да остана и без работа.
И тогава се случи нещастие…
Съпругът ми замина в провинцията по работа, но задрямал на волана и катастрофирал… Не се знаеше дали ще оживее. Оживя. Но повече никога нямаше да може да ходи. Звучи ужасно. И беше ужасно. Той беше човек, който трудно се свърташе на едно място, ценеше независимостта си повече от всичко. Обичаше другите да се съобразяват с него, да са зависими от него. А сега… Сега аз, не по своя воля, както си признах вече, станах господар.
Господар на дните си – от мен зависеше вече всичко и най-вече – съпругът ми. Нещата, да – жалко е, че така се случи, но започнаха да се нареждат. Не те да се нареждат всъщност – аз започнах да ги нареждам. Започнах да намирам стимул за необходимите промени в живота си, за които преди имах куп оправдания да не предприемам.
Смених жилището. Нещо, което от години исках, но съпругът ми и дума не даваше да се издума. Смених го, защото беше недостъпно за човек с инвалидна количка и вече нямаше как. Намерих нова работа – не само по-добре платена, но и по-перспективна. Всъщност създадох я сама.
Преди злополуката, мъжът ми имаше частен бизнес. Аз не исках да го продължавам, но пък имах възможност постепенно да го променя и да се насоча към неща, които на мен ми допадаха.
Дали съм станала много богата – не. Станах достатъчно независима и… доста по-щастлива. А чуждото нещастие, ще кажете… Да, голямо беше.
Но не можех да го променя. Моята единствена вина е, че закъснях. Че не последвах своите желания, не се борих за щастието си по-рано, че позволих на страхове и привички да изядат от дните ми на спокойствие и удовлетвореност.
Вече не ме заплашваха, не ме удряха, не ме поставяха в неизвестност.
И аз, макар сама на практика, организирах живота си и този на децата си така, че да следваме мечтите си. Не само работех с повече желание и изкарвах повече пари, но и имах време и възможност да се заема със своите интереси и хобита, например да спортувам и танцувам – нещо, което съпругът ми не позволяваше преди злополуката. Виждах се свободно с приятели, планирах ангажиментите и почивките си предварително и най-вече – гледах с радост и спокойствие как растат децата ми…
Та това е – за провидението и намесата в живота ми.
Д. P., 44 г.
Историята е публикувана в „Журнaл зa жeнатa“
