Изгубих близки хора, когато получих неочаквани пари, но спечелих много повече – една прекрасна любов, която иначе нямаше как да срещна.
Казвам се Цветелина и съм на 36 години. Щастливо омъжена, с едно дете. Това е светлата част от моя живот. Другата е далеч по-мрачна и неприятна.
Сблъсках се с толкова фалш и лицемерие, при това поднесено от много близки хора. Загубих много, но спечелих повече. Не съжалявам за загубата, радвам се на късмета си и гледам напред.
Двама братя и една сестра
Това са моята майка и двамата ми вуйчовци. Имам сестра, която е с 12 години по-голяма от мен. Нямахме много допирни точки, може би заради голямата разлика във възрастта ни. Докато аз играех на кукли, тя вече имаше гаджета.
Живеехме в малък град. Аз бях кръстена на най-малкия ми вуйчо – Цветан, с когото мама бе много близка, тъй като го е отгледала, докато баба и дядо са се трудили. Помня как всеки път, когато ни идваше на гости, ме изненадваше с дребен подарък. И разказваше смешни истории.
Но един ден вуйчо изчезна. После мама и татко казаха, че избягал в Америка. След години, когато вече не бе опасно, той започна да ни пише. Аз бях пораснала, а сестра ми – омъжена и с две деца.
Живееха в Пловдив и печелеха добре. Другият ми вуйчо също живееше в Пловдив. Братовчедите ми бяха заминали да учат във Варна и Бургас, и съответно останаха да живеят там. Рядко се събирахме всички. Сестра ми също трудно намираше време да ни навести.
Студентка в София
Завърших гимназия и ме приеха в два университета – в Пловдив и в София. Мама и татко ме убеждаваха да запиша висше в Пловдив, за да съм по-близо до тях.
Но сестра ми като чу и ме отряза – да не съм си правела сметки да й се тръсвам в къщата. Това наклони везните в полза на София. Мама и татко ме подкрепиха.
В началото живеех в Студентски град, но после с две състудентки си намерихме жилище под наем. Мама и татко междувременно решиха да заживеят на село.
Продадоха апартамента и вложиха всичко, за да стегнат къщата на баба и дядо близо до Пловдив. Започнаха да отглеждат зеленчуци, насадиха овощни дръвчета, взеха си кокошки, 2 козички, прасе…
Тогава сестра ми изведнъж си спомни за тях и започна често да прескача до селото уж да ги нагледа, но най-вече – да напълни багажника на колата си с продукти. И аз получавах по някой колет, но по-рядко, защото не исках да затруднявам татко с изпращането, а и нямах такава нужда.
Битката за селото
Но мама почина. За погребението й се събрахме целият род. Макар и обединени от тъгата, нямахме какво да си кажем – бяхме си чужди. Една година по-късно се събрахме отново, за да погребем и татко – все си мисля, че почина от тъга по мама. А след няколко месеца започна голямата битка за селската къща. Вуйчо настояваше за дял от нея.
Сестра ми я искаше само за себе си, защото с тяхното натоварено ежедневие имали нужда от място, където да си отдъхват през уикенда. Аз нищо не исках, но се налагаше да участвам, защото бях също наследник.
Бях съгласна с всичко. И те решиха: сестра ми взе къщата, плати на вуйчо някаква сума, а аз получих… един красив скрин – любимия на мама. Сестра ми обясни, че мама ще е щастлива той да е при мен и с това нещата приключиха.
Голямото наследство
Бях завършила и започнала първата си работа. Имах прекрасни идеи и мечти. Но внезапно бях въвлечена в поредната битка за наследство. Вуйчо ми от Америка бе починал и оставил всичко на нас. Той се беше женил, но жена му починала скоро след това. Втори път не сключил брак. Не беше станал милионер, но беше успял да натрупа добри пари.
Беше написал съвсем точно колко да получи всеки от нас. Вуйчо ми, като негов брат, получаваше добра сума, с която можеше да живее добре. За братовчедите ми и сестра ми имаше малко повече.
Най-много получавах аз – неговата любимка и кръщелница. Вместо да се зарадвам, се притесних ужасно. А от всички страни ме гледаха роднини с погледи, които биха ме разкъсали на мига. На излизане от залата сестра ми мина покрай мен и просъска: „Кучка!“
Битката за парите
От самото начало стана ясно, че нещата няма да останат такива, каквито са. Всички роднини започнаха дела. Вуйчо срещу мен и сестра ми, защото не би трябвало да имаме по-голям дял от неговия. Сестра ми – срещу вуйчо, защото щом той получава дял като брат, значи и мама (макар и починала) имала право на същия, който ние да наследим. Братовчедите ми – срещу нас двете, защото не били получили нищо от къщата на мама, а трябвало.
И всички заедно – срещу мен, защото съм имала най-голям дял. Беше ужасно. Звъняха ми постоянно, заплашваха, обаждаха се дори на шефовете ми… Намериха си добри адвокати, които успяха да открият вратичка, през която да задвижат дела срещу моя дял. Имах нужда спешно от адвокат. Влязох в първата кантора и се насочих към първия човек в костюм, който се изпречи пред очите ми. Беше млад мъж, приятен, в друго време с удоволствие бих пофлиртувала с него.
Щастлива развръзка
Адвокатът ме изслуша, след което ми обясни какво може да се направи. Бях съгласна с всичко. Започна поредица от неприятни дела, която година по-късно приключи. Завещанието остана непроменено. Роднините заявиха, че няма да ми проговорят, а сестра ми се отказа от мен. С това приключихме.
Но отношенията ми с моя адвокат продължиха в друга посока. Бяхме станали близки, между нас пламна любов. Не заради моето наследство. Той беше по-богат от мен – кантората бе наследствена – на неговите дядо и баща. А и беше наистина добър адвокат. Сега сме семейство, все още само с едно дете, но безкрайно щастливи.
Цветелина, София
Историята е публикувана в „Журнaл за жeнaта“
