истории

Животът е приятно изненадващ: Открих голямата си любов на пътя!

Срещнах голямата си любов на автостоп

Запознах се с половинката си по пътя за Бургас… Същото се случи и с моя най-голям внук.

Внуците ми вече са големи, но когато бяха ученици, им разказвах за моята първа среща с дядо им. А именно – на пътя София-Бургас. Тогава ме гледаха учудено и с леко недоумение, че съм избрала да стигна до морето по този начин.

„Добре де, бабо, не те ли беше страх – сама на шосето?“, питаше ме с ококорени очи по-малкият. А аз търпеливо му обяснявах, че тогава бяха други времена и много млади хора пътуваха именно така. Защо ви го разказвам? Защото се получи така, че тази история се повтори в нашето семейство.

Когато бях млада и „зелена“…

Бях луда глава. Ама като ви казвам луда глава, то си представете едно много щуро момиче, готово да стигне до другия край на света, защото там вероятно е интересно. Когато си наумях нещо, нямаше сила или човек, които да ме спрат.

С разкаяние си признавам, че се съпротивлявах по всички начини на малкото разум, който опитваха да налеят в главата ми моите родители. Мама беше по-търпелива и се опитваше с добро да ме накара да се укротя.

Баща ми се ядосваше, пухтеше, викаше, изкарваше си го на майка ми, после й се извиняваше и тичаше до най-близката сладкарница за пасти, за да изкупи вината си. А вината му бе никаква – просто бе повишил малко повече тон.

Тези сцени бяха станали нещо редовно в нашето ежедневие и в един момент просто всички негласно се споразумяхме – те спряха да ме поучават, а аз опитвах да бъда една идея по-разумна. Не че ми се получаваше винаги.

За първи път на автостоп

Бях вече на финала на гимназията, когато съученичка подхвърли идеята да отидем няколко момичета до морето. Тъй като не разполагахме с много пари, решихме да пътуваме на автостоп.

Бях вече голяма, но така и не се престраших да призная на родителите си какво сме намислили. Малко гузно им признах само част от истината – че сме се организирали приятелки да изкараме малка ваканция в Созопол, където едното момиче има баба.

Възрастната жена дава квартири и ще ни приеме за една седмица в дома си. Всичко беше истина, само скрих как точно възнамеряваме да стигнем до Созопол. И не защото исках да лъжа родителите си, а за да не ги притеснявам излишно. Със спестените от път пари смятахме да поемем част от разходите си на морето. Речено-сторено.

До Созопол в най-голямата жега

Планът ни беше да се разделим по двойки, за да имаме повече шанс някой да ни качи в колата си. До Пловдив всичко вървеше добре. Но после нещата се объркаха. Първите 4 момичета лесно намериха превоз към Бургас. Аз и Таня, която не познавах много добре, тъй като тя се бе присъединила в последния момент към групата, ударихме на камък. Слънцето буквално ни изгаряше, а колите подминаваха безнадеждно.

По едно време спря камион и от него махна мъжка ръка. Поколебахме се дали да се качим, но човекът изглеждаше прилично и на достолепна възраст. Лошото бе, че имаше място само за едната – почти цялата кабина бе затрупана с багаж. Таня бързо скочи в камиона и не ми остави избор. Погледна ме извинително и каза, че на морето ще се реваншира. Останах сама на пустия път.

Дали не направих грешка?

Слънцето бе вече в най-високата си точка, наблизо нямаше никаква сянка, а моята надежда отдавна бе отлетяла за някакво по-красиво и хладно място. Бях на ръба на отчаянието. Една стъпка ме делеше от обратната страна на шосето, която щеше да ме върне отново в София.

Точно бях решила да се откажа, когато една пораздрънкана от времето и годините кола спря с тежко изскърцване почти до краката ми. Зад волана стоеше момче – може би само няколко години по-голямо от мен.

После се оказа, че наскоро излязъл от казармата (по мое време имаше такова нещо) и сега отивал към селото на дядо си близо до Бургас, за да го навести. Доста се чудих дали да приема поканата (не че имах кой знае какви други възможности), но на финала поех дълбоко въздух и се качих в колата. „Да става каквото ще!“, си казах и седнах на предната седалка.

Момчето се оказа много възпитано, приятен събеседник и с чудесно чувство за хумор. Постепенно напрежението в колата изчезна и аз вече се заливах от смях с неговите случки. А такива имаше в изобилие.

Крайна спирка и… среща

Неусетно наближихме Бургас. И Лъчо, така се казваше момчето, предложи да ме хвърли до Созопол, за да не се чудя как да стигна до китното градче. Приех с удоволствие. На раздяла, изчервен до ушите, ме попита дали бих искала да се срещнем в София някой ден, да пием по кафе, да хапнем тортичка… По пътя ми беше разказал, че е приет студент и ще учи архитектура в столицата.

Старата кола била подарък от дядо му за края на войнишката служба и приема в учебното заведение. Била доста вехта, но пък той обичал да се рови в моторите от малък и щял да я стегне.

Разбира се, че приех поканата за среща. Въпросната среща прерасна в толкова силна любов, която все още продължава.

А се престраших да я разкажа за нас, защото само преди година историята се повтори – моят голям внук срещна бъдещата си съпруга на пътя за… Бургас. Пътувал по работа, когато видял хубаво момиче да се суети около колата си в аварийното платно. Като кавалер, веднага спрял да й помогне. Оказало се дребна работа. Но пък между двамата веднага припламнали искри. И сега се готвим за сватба. Животът понякога може да бъде толкова приятно изненадващ!

Източник:„Жyрнaл“

Снимка: Pixabay.com

loading...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Back to top button