Това се случи в тежък момент и на абсолютно неочаквано място.
Деля живота си на две: преди и сега. Преди бе изпълнен с най-различни терзания – от чисто битовите от рода на „как ще платим сметката за ток този месец“, до екзистенциалните като „каква ли съдба щях да имам, ако се бях родила във Франция например“.
И ако на първия въпрос отговор все пак намирах, макар и трудно, то вторият тънеше във вечен мрак. Светлина в тунела дори не проблясваше.
Ожених се не по любов, а защото така трябваше. В онези времена и там, където живеех, да останеш без законен мъж до себе си, когато си на 25 години, се считаше едва ли не за първороден грях.
След 24-ия ми рожден ден моите родители взеха да напомнят за дълга, който имам към себе си и тях. Изобщо нямам идея защо и те влизаха в сметката, но както и да е.
Постепенно към родителския хор на недоволство се присъединиха роднини, съседки и приятелки на мама. Стигна се до там, че излизах на кино с приятели едва ли не като партизанин (бързо прелитах през входа и изчезвах зад първия ъгъл под прикритието на дърветата).
Уви, все някой от блока ни ме виждаше, докладваше и вечерта бивах изправена на кръстосан разпит: „с кого си се виждала“, „той има ли сериозни намерения към теб“ и т.н. Накрая ми писна и се омъжих за бивш съученик, без много да му мисля. Оказах се със съпруг, макар и омъжена по неволя.
Нямаше време да се изуча като хората, а раждането на двете ми дъщери една след друга, ме остави за дълго у дома. В интерес на истината аз харесвах точно тази част от живота си.
Харесваше ми да съм майка, да се грижа за момичетата, да им правя прически, да им шия дрехи (това беше едно от уменията, които владеех до съвършенство). Парите обаче все не ни стигаха.
Съпругът ми нямаше специалност, нито пък притежаваше умения. Постоянно сменяше работата и никъде не се задържаше за дълго. Често оставаше и без работа. Тогава посягахме към заделените пари, защото нямаше на кого да разчитаме, а трябваше да плащаме сметките и да храним децата. Но пък случихме на деца: кротки, добри, ученолюбиви.
Първата крачка…
В една от годините периодът без работа на съпруга ми се проточи по-дълго от обичайното.
Децата вече бяха поотраснали, на голямата дъщеря й предстоеше абитуриентски бал. Зимата се случи много тежка.
Съпругът ми – иначе кротък човек, посегна за първи път към ракията.
Услади му се. А и така давеше гнева, породен от безизходицата, в която се намирахме.
Предложих му да започна да шия и поправям дрехи у дома. Можех да се справя. Но той отсече, че не било работа на жената да храни семейството. Кризата се задълбочи, а празните шишета от ракия ставаха все повече в килера ни.
Нещата станаха нетърпими с големите промени. Идването на демокрацията ни остави буквално без хляб. Едното ми момиче беше завършило и веднага прието да следва, но на другото сега му предстоеше бала. Съпругът ми беше постоянно пиян. Дори не правеше опити да търси работа. Спестените ни пари през годините почти свършиха. И тогава стана зъл.
Една вечер се опита да ми посегне, успях да се скрия в спалнята. На следващата вечер ме издебна и впи ръце в гърлото ми, съскайки с пиянски глас в ухото ми: „Къде са скритите пари?“ В този момент се прибра голямата дъщеря и, ужасена от ставащото, се хвърли на гърба на баща си. Не знам как намери сили да го махне от мен. Почти не помня последвалите събития. После ми разказаха, че тя извикала на помощ съседите и заедно го изхвърлили от дома. Разведохме се след известно време, но болката в мен остана.
Сама жена с две големи момичета в условията на криза беше не трудна, а направо тежка ситуация. Дъщерите ми обаче не ме оставиха да унивам. Голямата се прехвърли на задочно следване и започна работа като сервитьорка. А аз извадих шивашките принадлежности и си припомних старите умения. В тези тежки времена хората нямаха излишни пари да купуват нови дрехи, така че бързо събрах верни клиенти. Животът някак потръгна.
Не мога да кажа, че ни беше леко, но поне се издържаше. Голямата ми дъщеря пък се запозна с чужденец по време на работа. Започнаха да излизат. Решението да се оженят не ме изненада. Направиха скромна, но много мила сватба, и заминаха в чужбина. Станах баба преди да се усетя.
Мъжът й се оказа прекрасен – трепереше над нея и детето им. Помагаха финансово на мен и малката ми дъщеря. Животът стана по-лесен.
Преди и сега
В онзи момент започнах да сравнявам живота си с този от предишните тежки времена. Научих се да се усмихвам по-често.
Дори стойката ми се изправи. Не станахме богати, но поне живеехме спокойно.
Малката ми дъщеря завърши, кандидатства в чужбина и с помощта на кака си замина да учи в САЩ.
Беше ми мъчно, че е така далеч от мен, но знаех, че е за нейно добро. Голямата дъщеря усети, че нещо става с мен, и реши да ми разнообрази ежедневието с неочакван подарък – ей така, без повод.
Изпрати ме на „водна“ екскурзия – средиземноморски круиз. За първи път се качвах на нещо по-голямо от лодка. Корабът бе толкова лъскав, а животът в него – досущ като във филм. Не смеех да дишам от вълнение (а и от страх), когато италианският бряг, от където тръгваше круизът, започна бавно да се отдалечава.
Нови светове
Всичко, до което се докоснах по време на това пътуване, бе ново и неочаквано за мен. От световете, които успях да видя по време на слизанията ни на суша, до емоциите на тематичните вечери, организирани на борда. Но най-приятни бяха миговете под небето, обсипано със звезди. Не срещнах принца. Тези неща стават май само на кино. Но животът ми след това пътуване сякаш се преобрази изведнъж. Започнах да забелязвам красотата на природата, намерих си ново хоби, а и нови приятелки.
Сега заедно обикаляме България и откриваме нови за нас красиви места. А аз ги снимам, защото това е моето ново хоби. И изпращам снимките на дъщерите ми.
Светлана X., 69 г.
Историята е публикувана в сп.“Журнaл за жeнaта“
