Две десетилетия деляха неочакваните ми срещи с един мъж, който промени живота ми. Без изненадващата намеса на трети човек обаче – в ролята на съдбата, едва ли щеше да се случи всичко това!
Двайсет години по-рано бях млада, безгрижна и… безмозъчна, както би казала майка ми.
Родителите ми ме държаха много изкъсо, решили твърдо да ме опазят от опасностите на улицата, лошите приятели и забранените удоволствия. Демокрацията бе донесла свободията според баба ми, загубила като съвсем млада булка мъжа си партизанин. Все повтаряше „за това ли се борихме, за това ли убиха дядо ти“.
Отгледала строго мама, тя пък мен и така до деня, когато се почувствах като развързана. Успях да убедя татко, че вече съм голяма и може да ми гласува доверие и да ме пусне сама на море. Заминах за ужас на мама и баба, но веднъж и неговата дума да се чуе в дома на тъща му.
Загубих невинността си още във влака към морето. „Сама“ означаваше без родители, но, естествено, с тайфа (както викахме тогава на групата приятели). Само че аз трудно можех да се нарека част от тайфата, защото нашите не ме пускаха да се развявам с тях. Затова пък приятелката ми беше вътрешна – тя ме запозна, тя ме нави да тръгна и тя ме… напи във влака.
Чисто тийнейджърско изпълнение, да се олееш при първа възможност.
До морето се пътуваше цяла нощ, бяхме заели едно купе и след като се почерпихме, неусетно се озовах в прегръдките на най-близкото момче. Целувахме се до зори, бях напълно опиянена, повече от непознатите усещания, отколкото от алкохола.
Девствеността ми отне барманът на плажното капанче…
На сутринта се оказа, че момчето, с което се целувахме, не помни нищо. Всъщност се зарадвах, защото не ми хареса много на светло, а когато отидохме на плажа, направо се замаях по сините очи на бармана на капанчето. Любов от пръв поглед, споделена, там, край морето – какво по-романтично място да се отдадеш с цялото си сърце и тяло, естествено. Още повече че ми беше и време, както казваше приятелката ми, „няма да те консервираме, стана на 19, а още си девствена, направо срам и позор“.
Добре че капанчето, където работеше моят мъж (толкова се гордеех да го наричам така!), беше на плажа – иначе така и нямаше да стъпя на пясъка, камо ли да се топна в морето. Сашо беше наистина прекрасен, забавен, нежен, внимателен, направо мечта.
Нямаше нищо общо с някогашните „гларуси“, които сваляха всички гаджета по плажа – нито за миг не ме накара да съжалявам, че сме заедно. Останахме неразделни, докато тайфата не свърши парите. Аз можех да карам само на любов, но другите искаха да ядат, да пушат и да пият, така че трябваше да се връщаме. Заминахме си познайте как – на стоп до София. Потънах в тъга по любимия и не излизах никъде, така че мама, баба и татко се успокоиха, че не съм се разхайтила.
Никога повече не се влюбих като първия път…
Все пак случайната морска авантюра не ми попречи след време да се омъжа и да имам дете. Животът си вървеше по обичайния начин – работа, семейство, надежди и разочарования, загуби и победи. Две седмици след абитуриентския бал на дъщеря ни с баща й се разделихме. Всичко мина мирно и спокойно, дори не се разведохме официално, просто заживяхме отделно по взаимно съгласие.
Ние двете останахме в семейния апартамент, той се върна в дома на починалите си родители. Дъщеря ми я бяха приели да следва в Германия и решихме да попътуваме през лятото, преди да замине. Предложих й да пообиколим България с колата, за да си вземе довиждане с красотите на родината, но Александра пожела само морето. И за да не губим време, да вземем самолет до Варна и да пребродим любимия й черноморски бряг от север на юг.
Необичаен шофьор на такси ни събра отново.
Бяхме в Балчик, разхождахме се из града и ботаническата градина на Двореца, не ни се тръгваше. Така се оказа, че сме изпуснали последния бус до Албена, а оттам трябваше да се прехвърлим на друг за Варна. Нямаше друг начин освен такси, което неочаквано спазарих на цената на билета до Албена. Шофьорът ни смъмри къде сме се замотали типично по женски, та има опасност да си изпуснем рейса за Варна.
Така и стана – бусът беше тръгнал от Албена преди 4-5 минути. Таксиджията пак ни направи отстъпка и предложи да ни закара за 25 лева общо. Съгласих се с мисълта, че накрая сигурно ще вдигне цената. След малко влезнахме в Кранево и шофьорът ни засече рязко една маршрутка пред нас. „Слизайте и се прекачвайте, този е за Варна. Хайде, не мога да ви взема толкова пари!“…
Направо не повярвах, платих само 6-те уговорени лева и се прехвърлихме в микробуса. Седнахме до шофьора. Въобще не го бях погледнала, а той каза: „Здравей, Ева, как се казва дъщеря ти?“. О, боже мой, това беше Сашо, моята първа любов, познал ме по момичето ми, моята Александра.
„Наистина все едно виждам теб преди 20 години“, засмя се той, разпознал ме вероятно най-вече по нея. Оттогава не сме се разделяли!
Ева, Варна
Историята е публикувана в „Жyрнaл“
Снимка: Pixabay.com
