Home / истории / Щях да загубя сестричката си, едва тогава разбрах колко ценна е за мен

Щях да загубя сестричката си, едва тогава разбрах колко ценна е за мен

Научих се на това, когато бях на 10. Трябваше да се случи нещо крайно и опасно, за да преоценя приоритетите си и да получа един от най-важните уроци в живота. Но сега няма да избързвам – ето я моята детска история, която беше първата ми стъпка към зрелостта.

Сега ще споделя нещо, за което много момичета на 8-9 годишна възраст определено ще се съгласят с мен.

Тежко е да бъдеш по-голямата сестра… Съгласни сте, нали? Всички отговорности се падат на теб, все си длъжна нещо да правиш… Откак се помнех, все ми се падаше ролята на детегледачка: „Вале, с баща ти отиваме при леля ти – оставаш да гледаш сестра си!“… Подобни думи си бяха нещо обичайно всеки ден.

Струваше ми се, сякаш не ми остава никакво време за личен живот – все пак, и 10-годишните момичета имат свои интереси, които не искат да споделят с никого, най-вече с досадната си 5-годишна сестра.

Шкафът в стаята на Даря

Веднъж поканих на гости приятелки – беше поредната вечер, в която трябваше да вляза в ролята на детегледачка. Седнахме с моите дружки да гледаме филми. Момичетата бяха донесли пуканки и сок – разположихме се удобно с надеждата, че никой няма да ни разсейва и тормози.

Трийсетина минути след началото на филма аз съвсем забравих за допълнителните си задължения. И, както обикновено се случва, на най-интересното място чух от съседната стая силен трясък – сякаш нещо се сгромоляса.

„И-и?! Даря!“ – веднага проблесна в съзнанието ми споменът, че там е моята малка сестра. Затичах се към стаята и видях, че големият шкаф е на пода. Очевидно се е опитвала да достигне нещо от по-висок рафт и се е катерила по шкафа, от което той е паднал и при това падане Даря си беше изкълчила крака.

В онази вечер моите родители ми четоха страшно „конско“: „Ти отговаряше за нея – трябваше да се погрижиш да е в безопасност. Нали разбираш, че си по-голяма, значи отговорността е твоя!“ – говореха мама и татко.

Честно казано, ненавиждах тези думи. Изобщо не исках да съм по-голяма. Дори в онзи момент никак не исках и да имам сестра. Струваше ми се, че тя просто ми пречи.

сестрите

Много сме си близки

Разбира се, тази история ме изкара извън релси, но с времето бунтът ми утихна. Настъпи лятото. Очертаваше се много щастливо лято – бяхме поканени от наши близки на екзотично пътуване извън страната.

Мечтаех за това – ставаше дума за Австралия, бях невероятно любопитна. Имахме глобус, на който с удоволствие показвах на приятелките си къде отиваме – там, където има кенгура, които не се срещат никъде другаде по света.

Австралия ни посрещна мило – слънцето в този период там не е толкова силно, а въздухът е сух. Още първия ден с Даря разгледахме местността около хотела.

Вечерта пак помолихме нашите да ни пуснат да се разходим сами наоколо, на територията на хотелския комплекс. Пуснаха ни – аз още тогава говорех нелош английски, пък и персоналът на хотела беше много дружелюбен.

Даря много се забавляваше от разходката – минаваше край храстите и сякаш ги галеше с ръка. Тя обичаше да прави това и в нашия парк в България, затова не ми се стори необичайно. Но изведнъж извика, аз мигновено се обърнах и видях малка червено-черна змия, която изпълзя по прашната земя и се скри в храстите.

Чули вика на Даря, хора от персонала на хотела веднага дойдоха при нас. Родителите ни също – бяха пребледнели. Мама охкаше и сякаш не знаеше към кого да се обърне за помощ. А на Даря й ставаше все по-зле – очите й станаха като стъклени. Лекарят, който дойде, не ни обнадежди много.

Оказа се, че змията, която я е ухапала, е отровна и ухапването й може да се окаже смъртоносно. Той веднага сложи на Даря някакво приспособление, което да изсмуче част от кръвта с отровата, но това можеше да е недостатъчно. Откараха Даря в болница.

Лекарите правеха всичко възможно, но организмът на сестра ми беше слабичък – все пак, беше съвсем малка. На следващия ден лекарят ни повика и ни обясни, че има противоотрова, но ще е нужно и кръвопреливане, а няма достатъчно кръв.

Майка ми и баща ми не можеха да бъдат кръводарители, тъй като наскоро бяха прекарали инфекциозно заболяване. Оставах само аз.

А всъщност, само да поясня: сестра ми е с кръвна група АВ+, която може да получава от всички. Но ни казаха, че няма лесно да намерят кръводарители, затова там разчитали на роднини.

Независимо, че бях едва на 10, много добре разбирах колко е сериозно всичко.

В рамките на няколко часа сякаш бях прогледнала за важните неща в този живот: бях усетила колко специална е за мен малката ми сестричка. Спомних си всички наши радостни и не чак толкова приятни моменти. Всички наши спорове и караници вече ми се струваха глупави и ненужни. С такива мисли отидох на процедурата по даряване на кръв. Родителите ми бяха до мен, така че се справих с това.

Житейски поуки

След няколко дни Даря се чувстваше значително по-добре. Бузките й се зачервиха, беше живнала – това ни накара да се почувстваме по-уверени, че всичко ще е добре. Сестра ми прекара в болницата още две седмици, а ние все бяхме край нея.

Запомних този период от нашия живот завинаги. Това пътуване научи нашето семейство, особено мен, на много неща. Разбрах, че няма нищо по-важно от семейството, от близките. Разбрах, че сестра ми е част от мен и никога не бих я изоставила или наранила.

Струваше ми се, че и Даря чувства същото. Тя значително по-рано от мен направи това откритие – колко са важни близките и колко е хубаво да се наслаждаваме на всеки миг с тях.

И до днес със сестра ми сме изключително близки. И се опитваме да научим своите деца да не чакат да изпаднат в беда, за да открият важните неща в живота. Макар че, каквото и да говорим, животът е така устроен, че наистина разбираме истински важните неща, когато се сблъскаме с трудности.

Важното е да позволим на живота да ни учи.

Валя

Изт.: „Журнал за жената“

loading...

Оставете коментар

Вашият адрес на електронната поща няма да бъде публикуван. Попълнете задължителните полета отбелязани със звезда *

*