Не съм очаквала, че една забравена любов може да се окаже толкова вълнуваща
Като ученици очаквахме с нетърпение месец май. От една страна, вече нямаше много за учене, от друга – винаги имахме някаква интересна екскурзия, и трето – около две седмици преди 24 май изкарвахме повечето часове на двора.
Тогава репетирахме за манифестацията пред вече несъществуващия мавзолей в центъра на София, а вълнението ни бе огромно. Беше шумно, пъстро, тържествено, празнично. Сега, от позиция на времето, имам различно мнение, но тогава за нас, децата, бе наистина вълнуващо преживяване.
Суматоха в училищния двор
И така, дойде месец май и започнаха репетициите за манифестацията. Бях се паднала между две момичета от по-горен клас. Всички момчета бяха влюбени в тях. Тайничко им завиждах. Точно те бяха причината Той да мине близо до мен. Светлин бе неотлъчно с тях двете във всяко междучасие – тримата са просто приятели от деца.
Не се влюбих от пръв поглед в Светлин. В училището всички момичета тайно въздишаха по него, но аз тогава харесвах друго момче, което, естествено, не ми обръщаше внимание и това бе предизвикателство за мен. На репетицията обаче нещо се случи.
Когато Светлин изтича, слънчевите лъчи се заиграха по русата му коса и сякаш го озариха. Дъхът ми спря. От този миг и аз станах една от многото му почитателки. А той дори не ме погледна, само подхвърли на двете си приятелки някаква шега и отмина напред, оставяйки ме с разтуптяно сърце.
Няколко години по-късно
Изпращахме абитуриентите. Между тях бяха двете момичета и Светлин. Аз все още бях влюбена в него, но отношенията ни не се бяха променили кой знае колко – просто вече се поздравявахме по коридорите, когато се случеше да се разминем. Той все така си нямаше приятелка. Тъжно ми беше. След този ден повече нямаше да го видя.
Следващата година бе доста напрегната, защото ни предстояха матури, кандидатстване – изобщо не ни беше до силни чувства. Но дойде време и за нашия бал. Аз си нямах кавалер.
Разчитах да отидем заедно с най-добрите ми приятелки, но те си намериха кавалери. Изпаднах в паника. И тогава леля ми каза, че ще ме „уреди“ – имали нови съседи и момчето им изглеждало свястно.
Моята нова любов
Момчето се казваше Горан и наистина бе много скромно и възпитано. Бе 3 години по-голям от мен, учеше икономика. На бала не се отдели от мен – явно го бяха инструктирали да ме опази. И той успя.
Някои от съучениците ми за първи път се напиха, други решиха да се изкъпят с дрехите в един от градските фонтани, а Горан ме върна чиста и неопетнена на родителите ми. Неусетно се бях влюбила в него.
А както се оказа – и той в мен. Не заради него избрах да уча икономика. Но така се случи, че попаднахме в един и същи университет. И любовта се разгоря. Продължението бе логично: сватба, а година по-късно и бебе. Бяхме щастливи, идеалното семейство.
Много години по-късно
С Горан преминахме през различни етапи в съвместния ни живот. Но любовта и уважението никога не си отидоха. Бях родила млада дъщеря ни и това бе една от причините да стана рано баба. Помагах на младото семейство с каквото мога, когато Господ реши да си прибере Горан.
Получи инфаркт и не успяха да го спасят. Вместо да се затворя в себе си и да страдам, реших, че просто така е трябвало да стане. А и годините, които изживяхме заедно, бяха прекрасни. Но бях сама. За да не се чувствам потисната от тишината у дома, реших, че имам нужда от генерална промяна. Големият апартамент вече не ми беше нужен. Продадох го, купих си гарсониера, а парите, които останаха, дадох на дъщеря ми. Смених и работата. Бях отличен специалист и веднага ме приеха.
Изненадваща среща
Вписах се чудесно в новия колектив. А новото място ми предложи повече възможности за израстване. Сега бе моментът да направя кариера – нищо, че наближавах 50-те.
Беше интересно и интригуващо. Налагаше се да се срещам по работа с различни хора. И един ден съдбата ме изправи пред… Светлин.
Беше си все така красив, макар и с леко посребрени златни коси. Зяпнах го изненадано. А той се усмихна:
– Здрасти, Миме. Позна ли ме? Учехме в едно и също училище до 12 клас.
– Светльо, познах те, разбира се. Не очаквах, че ще ме помниш – успях само да кажа аз.
– Хубава работа! Да не те помня ли? Че аз тогава бях тайно влюбен в теб, но не смеех да си призная, защото ти беше винаги сериозна и вглъбена, щеше веднага да ме отрежеш.
Улових се, че втори път зяпвам от изненада. Светлин е бил влюбен в мен?
От дума на дума
Честно казано, не повярвах на думите на Светлин. Но приех с удоволствие поканата за кафе, за да си припомним старите времена. Той се оказа отдавна разведен, нямаше и деца. И така той останал сам, отдал се на работата и просто забравил да живее. Видяхме се още веднъж – този път ме покани на вечеря. Малко преди да поднесат десерта, Светлин извади от чантата си оръфан тефтер и ми го подаде.
– Миме, видях, че не ми повярва като ти казах, че бях влюбен в теб. Но това ще ти разкаже повече.
Отворих тефтера с леко треперещи ръце. А той бе пълен със… стихове. Ученически, леко нескопосани, но много истински. И всичките, написани до мен. Просто не можех да повярвам на очите си. Разплаках се. А Светлин ми хвана ръцете и тихо каза:
– Знам, че е късно. Но и двамата сме сами. Можем да опитаме да бъдем заедно. Това е съдба, знаеш ли? Не е случайно, че се срещаме отново.
Този път му повярвах. И не сгреших. След няколко месеца ставам на 55 години. И съм безкрайно щастлива, че ще празнувам рождения си ден с човека, когото обичам от… години.
Мария, София
Източник:Журнaл за жeнaта
