Лесно е да избереш от две блузи едната. В най-лошия случай, ако се затрудниш, купуваш и двете и ги носиш според настроението.
Но когато става дума за избор между двама кандидати за женитба, изборът винаги е тежък и труден.
Чудиш се дали трябва да послушаш разума или сърцето си? Ако става дума за брак, то пресметливостта е най-точният барометър за перфектно съжителство.
Ще ми опонирате, но не сте прави. Емоциите, колкото и да са бурни, отшумяват и се изправят пред грубата реалност.
Докато ако на везните натежат всички аргументи „за“, след време към тях се прибавят чувствата и така откривате рецептата за дълготрайното партньорство.
До това заключение достигнах, като направих голямата грешка да се омъжа по любов.
Кой от двамата да избера?
Бях млада, умна и красива – всички обстоятелства, за да бъда харесвана и ухажвана. Най-неприятното е, когато двама мъже в едно и също време се борят за сърцето ти, защото трябва да се откажеш от единия.
А това винаги е рисковано, защото не знаеш кой глас да послушаш – на сърцето или на разума. Аз се ръководих от чувствата, което се оказа невярната тактика.
Бяхме трима състуденти – хубава групичка за взаимопомощ. Помагахме си години наред за изпити, излизахме тримата в обща, весела компания. Вече бяхме на финалната права, предстоеше ни дипломиране, когато колегиалните отношения прераснаха в по-горещи симпатии.
И двамата започнаха да ме ухажват упорито, да ме питат какво мисля за женитбата и да ми споделят, че именно в мое лице виждат идеала си за жена.
Александър все по-често взимаше два билета за кино или театър – за мен и за него, а Мишо предпочиташе да идем на излет или да пием кафе – без колегата.
И двамата ми бяха много симпатични – очарователни, одухотворени и приятни събеседници. Бяха много различни – единият тих и добродушен, вторият – експанзивен и нестандартен.
Допълваха се идеално и в първия харесвах мъжественото поведение, във втория – неговия нескрит чар, интелигентност и откровеност.
Докато бяхме приятели, всичко бе наред, но като по уговорка и двамата ми направиха предложение за женитба по едно и също време. А сега накъде?
Бях раздвоена. Дотогава повечето време прекарвах с Александър, защото бе добър и жертвоготовен. Бе готов в полунощ да пропътува от Русе до София и да ти донесе любимия десерт само и само да те зарадва.
Беше мълчалив и деликатен, отрупваше ме с подаръци, дори ми подари златен пръстен. Върнах му го с неудобство, но той настояваше.
„Подреждам дома си и чакам момента, когато ще станеш моя съпруга.“ Толкова обич и нежност бликаше от него, че се чувствах като престъпник, който не може да му отговори със същото количество чувства.
Мишо бе различен – настъпателен и настоятелен: „Кога предпочиташ да се оженим – на 1 или на 5 май? Наех апартамент за нас двамата – ела да го видиш. Имаш ли предпочитание за менюто след церемонията, защото поръчах шопска салата за ордьовър, пържоли с гъби, гараш“… Тръпката с него бе различна, много по-силна.
Не ми даваше възможност да кажа „не“. Не знаех, че имаше и невидима от мен страна – двамата се познаваха от училище, бяха добри приятели и се виждаха по мъжки.
Малко грубичко и безцеремонно се бяха убедили в правото си кой трябва да ме притежава.
Очакваха само как ще реагирам на действията им, защото бях непредсказуема и не бяха сигурни какво ще направя.
Наистина бях объркана. Но те напираха и трябваше да приема едно от двете предложения. Поддадох се на емоциите и на чара на Мишо и му казах „да“.
Александър не каза нищо, просто изчезна от живота ни. Оттогава до днес не съм го виждала.
Беше ми болно за него, защото загубих великолепен приятел и връзката с честен и много добър човек. Знаех, че не само съм попарила надеждите му, но съм накърнила дълбоко и мъжкото му его. Затова никога не го потърсих, за да му се извиня. Нямаше смисъл.
Сега рядко се виждам с Мишо. След бурен и емоционален 15-годишен брак последва естествената развръзка – развод. Дълго време му прощавах, но чувствата не бяха толкова заслепяващи, за да не мога да видя реалността. Той не бе нито добър съпруг, нито идеалният баща.
Често се питам какво щеше да се случи, ако бях избрала другия. Със сигурност щях да живея много по-спокойно и хармонично, обгърната в обич, любов и внимание. Нещо, което толкова ми липсваше с Михаил. Но аз направих избора си и това предреши всичко останало. Връщане назад няма.
Т. А., 42 г., Велико Търново
Историята е публикувана в „Жуpнaл за жeнaта“
