Наскоро гледах един репортаж по телевизията за донорството на органи и аз се сетих за тази история.
Тя се случи в родния ми град преди много години, когато все още рядко се правеха подобни операции.
Лазар беше син на наши близки. Чаровен като мъж, но лентяй, пияница и комарджия.
Имаше зад гърба си два брака, два развода и две изоставени деца, които растяха без баща.
Както си живееше ден за ден, изведнъж се разбра, че е сериозно болен. Поставиха му диагноза тежка форма на бъбречна недостатъчност.
Лекарствата не помагаха и скоро се наложи да мине на хемодиализа, която му правеха все по-често, но и това не даде резултат.
Кожата му в началото придоби жълтеникав оттенък, а след това посивя като пепел и лекарите бяха категорични, че единственото му спасение е присаждането на здрав бъбрек. Най-подходящите донори, разбира се, бяха близките му.
По-големият му брат обаче категорично отказа дори да си направи изследвания.
Заяви, че има семейство и деца, за които трябва да се грижи и не би допуснал заради брат си, пияницата, да се случи нещо с него, а те да страдат. Бащата пък се оказа неподходящ за донор.
И тогава майката – дребна и слабичка женица, реши, че ще даде единия от своите бъбреци, за да спаси сина си.
Тогава бях момиче и ми беше трудно да приема тази нейна жертва, та той не я заслужаваше!
Днес обаче я разбирам – коя майка не би го направила. Колкото и Лазар да беше лош човек и да не заслужаваше всичко това, той беше нейно дете и тя не би допуснала да го загуби. Иначе казано, пожертва се, за да спаси него.
След операцията той бързо се оправи. Върна здравия цвят на лицето си, вече се разхождаше сам и… скоро започна отново да обикаля кръчмите.
Пушеше като комин и все по-често го виждаха да се прибира късно вечер, залитайки по улиците.
В същото време майка му така и не се изправи на крака, след като й извадиха бъбрека. Първо получи някаква следоперационна инфекция, след това се залежа и два-три месеца по-късно почина.
На погребението й нямаше много хора, само най-близките.
Всички гледаха с укор Лазар и безмълвно го обвиняваха, че майка му си отиде заради него, а той си остана все същият непрокопсаник.
Вероятно и на Лазар това му тежеше, защото не бях виждала друг мъж така горчиво да ридае. Беше паднал на колене пред ковчега й, целуваше ръцете на мъртвата, молеше я за прошка и се разкайваше. Уви, твърде късно.
Не го видях повече. След няколко години чух, че и той е починал.
