Home / истории / Котка и куче, намерени на улицата, ме спасиха от самотата

Котка и куче, намерени на улицата, ме спасиха от самотата

На 55 години съм и не се срамувам да призная, че в живота си видях много. И хубаво, и лошо. Така и не ми остана време да създам семейство.

Сама съм, но не и самотна. За някои моето е прахосване на време. Има и такива, които ме съдят. Но аз не съжалявам и не си заменям живота за друг.

– Хайде бе, Ванче, размърдай се малко. Виж другите деца как хубаво си играят на гоненица, какво си се лепнала за полата ми?

Все това повтаряше моята мила майчица, когато отивахме на разходка. Тя бе от онези жени, които никога не излизат навън без прическа и червило. Харесваше ми да седя на леглото и да я гледам как си слага крем на лицето, после фино изписва вежди и клепачи, и на финала умело завърта червилото по устните си.

Този прост ежедневен ритуал оказваше хипнотизиращо въздействие върху мен. Гледах онемяла и мечтаех да порасна по-бързо, за да мога и аз да си слагам от вълшебствата в малките симпатични кутийки.

Живеехме в центъра на София, близо до Борисовата градина. Майка ми бе домакиня (баща ми издържаше семейството). Денят й минаваше в разходки с мен в парка или пред огледалото.

Тя много обичаше да си прави разни маски на лицето и косата, при което аз отново залепвах за леглото. Страхувах се, че ако помръдна, ще разваля нашата идилия и тя ще ме натири в другата стая.

котка и куче

Тези животни ме спасиха от самотата

Такава си останах: тиха като мушица, кротка, вечно седнала на пейката в градинката, съзерцаваща. Животът ми напомни за своята динамика, когато наближи краят на училището.

Всички трескаво обсъждаха какво ще правят, а някои дори вече планираха семейства. Други търсеха реализация в различни професии.

Аз не знаех какво искам. И докато се колебаех какво да правя и как да продължа, животът се погрижи за мен и ме изненада. Предложиха работа в чужбина на моя баща. Семейният съвет реши, че си заслужава. И заминахме за Прага.

Господи, каква красота! Там имаше шедьоври на архитектурата, които можех да докосна с ръка. Майка ми не изневери на своето ежедневие. Но сега разходките ни минаваха по Карловия мост и из малките живописни улички в старата част на града.

Обожавах ги и чаках с нетърпение да излезем – ей така, по женски. Големият ми проблем бе, че не бях наследила красотата и изяществото на моята майка, а бях висока и кокалеста като баща ми.

Така и не успях да се сприятеля с хора на моята възраст, така и не открих мъжа на живота си. Никой не ме забелязваше.

За голямо мое съжаление красивата Прага остана само красив спомен. Баща ми получи инсулт. Не успяха да го спасят. С майка ми осиротяхме. Трябваше да си стегнем багажа и да се върнем в родния дом.

Междувременно бе починала една от моите баби и ни бе оставила в наследство малка гарсониера. В България се оказахме две сами жени – без много приятели, защото бяхме прекъснали повечето връзки, без роднини, на които да разчитаме за помощ, и без професии, които да ни хранят.

Майка ми не бе работила никога през живота си, та сега ли щеше да го направи? Аз трябваше да стана глава на семейството. Но без диплома за висше образование никой не ме искаше.

Далечен роднина успя да ме уреди като секретарка в адвокатска кантора. Нямахме предишните възможности, но ни стигаше за хляба. Успяхме да дадем под наем и бабината гарсониера, откъдето също идваха малко пари.

Една пролет откриха на майка ми коварно заболяване. Всичко в нашия с голяма мъка подреден свят се обърна с главата надолу.

Наложи се да напусна работа, за да се грижа за нея. Постоянно се прехвърляхме от болницата у дома. Редуваха се периоди на химиотерапия, които тя понасяше много тежко, с периоди на привидно спокойствие.

Хубавата ми майка загуби своята красота, повяхна пред очите ми. Но аз я помнех все такава, като в детските ми години: застанала с червилото пред огледалото. За съжаление, лекарите не успяха да я спасят. Останах съвсем сама. Тишината на стаите ме притискаше, тъгата – още повече.

Част от познатите ме съжаляваха и искаха да си говорим за миналото, а не разбираха, че така ми причиняват още по-голяма мъка. Други се отдръпнаха и заявиха, че съм си заслужила самотата, като не съм помислила отрано за семейство. Една много, много малка част опитаха да ми подадат ръка и да ме измъкнат от депресията.

– Ванче, защо не си вземеш някаква животинка да ти прави компания? – заяви един ден съседката, която често се отбиваше на по кафе.

– Животно? Абсурд! Кучетата искат разходки, а котките миришат – контрирах аз.

– Не си права, да знаеш. Грижите изобщо не са толкова много. А само да знаеш животното колко много ще те обича – продължи да ме увещава съседката.

Аз обаче не исках да чуя. Докато животът отново не се намеси. Прибирайки се от пазар, чух дращене и скимтене, които идваха от един кашон, оставен близо до входа. Видях в него малко пухкаво същество с тъжни очи. Взех го с треперещи ръце и го отнесох у дома. Сърцето не ми даде да го зарежа на улицата. Кръстих кученцето Топчо, защото бе като малка космата топка.

Топчо ме направи щастлива. В очите му грееше такова обожание и благодарност. А и вече не бях сама. След Топчо в дома ми се настани и котката Карла. Пак случайност. Открих я премръзнала във ветровит зимен ден на почти същото място.

Двете същества напълниха не само дома, а и душата ми.

Иванка

Източник:“Журнaл за женaта“

Снимка:Pixabay.com

loading...

Оставете коментар

Вашият адрес на електронната поща няма да бъде публикуван. Попълнете задължителните полета отбелязани със звезда *

*