Както се казва, до вчера бях… бездомница. На 61 години съм, с висше образование, по професия инженер-химик.
Животът ми така се завъртя, че останах сама, без дом, без работа и без пенсия. Нямам достатъчно трудов стаж, защото години наред гледах болната си майка.
Не искам да ви разказвам как стигнах дотук – направих много грешки, за които е късно да съжалявам. Ще започна от там, че две години бях на улицата. Спях, където намеря, ядях, каквото изровя в кофите.
Зиме и лете мъкнех цялата си „покъщнина“ със себе си в няколко торби. В тях бях натикала одеяло, едно дебело яке, което някой беше изхвърлил, малко дрехи, тетрадка, в която си записвах разни неща, и… това бе всичко.
Студът и жегата бяха страшни, но повече ми тежаха презрението и погнусата в очите на хората. И как не, сигурно им миришех от разстояние, макар че се къпех, когато можех.
Избягвах погледите им и много от тях си мислеха, че съм луда. Е, намираха се и такива, които ми даваха монета или пък баничка, нищо че не бях протягала ръка за милостиня.
Обикалях един и същи квартал, в който се чувствах най-безопасно.
Пък и хората в него изхвърляха доста полезни неща, дори ги оставяха в торбички извън кофата, за да не се смесват с мръсните отпадъци. Ако успеех да ги грабна преди уличните кучета, не заспивах гладна.
Когато се уморявах, сядах на една пейка. Покрай мен няколко пъти мина една госпожа – мила, елегантна, с добри очи. В началото ми даваше дребни пари или ми купуваше хляб.
Когато не бързаше, сядаше да си поговорим. И тя като мен имала само майка си, двете живеели в жълтата къща отсреща, която ми посочи.
Един ден ме покани у тях – да се изкъпя. Не можех да повярвам на ушите си! Разбира се, тръгнах с нея. Останах повече от час в банята, не ми се излизаше.
Когато най-сетне свърших, Галя, така се казва моят ангел-хранител, беше сварила топла супа. Покани ме на масата и тогава й разказах всичко за себе си.
Стана късно и вече се канех да си тръгвам, но Галя ме хвана за ръка и ме поведе към една стая на приземния етаж. В нея имаше всичко – легло, маса, гардероб. Каза ми, че мога да остана за постоянно… И ето, вече трети месец не съм бездомница.
Помагам на Галя в домакинството, грижа се за градината, говоря си с майка й. В замяна имам покрив над главата и спя в удобно легло, а не върху кашон на земята. Пак тя ми помогна да си намеря работа при един самотен старец на тяхната улица.
Чистя, пера и готвя, купувам му храна и лекарства. Не ми плаща много, но съм доволна и не чакам само на паницата супа, която Галя постоянно ми дава. Надявам се скоро да си намеря и по-хубава работа, нещо, което преди дори не помислях.
Написах това писмо, за да благодаря на Галя за всичко, което прави за мен. Щастлива съм, че пътищата ни се пресякоха, не само защото тя ми помогна да се върна към нормалния живот.
А и за вярата, която ми даде, че добрите хора не са се свършили!
Боряна
