Без съпруг, без деца, без работа – такава бях 15 години след завършване на гимназия. И досега не знам как се съгласих да отида на юбилейната среща на випуска…
И колко щастлива съм, че не пропуснах да бъда на точното място, когато съдбата реши да ми се усмихне…
Най-хубавото от училищния ми живот е познанството ми с Таня – моята най-добра приятелка. 15 години след последния звънец ние все така бяхме много близки.
И до днес не мога да повярвам, че чаровната и жизнерадостна Таня, която лесно намираше път към сърцето на всеки, предпочиташе моята компания пред тази на останалите.
Аз бях най-затвореното момиче в класа, може би и в целия випуск – мълчалива, срамежлива, чувствах се абсолютно недодялана… Винаги взимах бавно решения и предпазливо пристъпвах към всяка промяна в живота си. Не и Таня – тя наистина живееше на пълни обороти…
15 години след абитуриентския ни бал, тя имаше високоплатена работа, която харесваше, непрекъснато създаваше познанства и нови приятелства, зад гърба си вече имаше бивш съпруг и прекрасно 7-годишно момиченце…
А аз се съсипвах от работа, защото някак трябваше да си плащам разходите, за които все не ми достигаха пари.
Продължавах да се чувствам скучна и необикновена, трудно правех нови познанства. И освен една по-сериозна връзка в началото на двайсете ми години, от която резултатът бе разбитото ми на ситни остри парченца сърце, не можех да се похваля с някакъв особен любовен живот…
Днес ще се срещнем… след 15 години…
Като ученичка бях близка единствено с Таня – повечето от другите ми съученици ме пренебрегваха, някои даже категорично ме отбягваха… Когато се повдигна въпросът да се съберем и да отбележим 15 години от завършването, изобщо не ми беше до такава среща. Два дни преди това бях уведомена, че длъжността ми ще бъде съкратена и, честно казано, бях напълно обезверена и депресирана…
Таня обаче не ме остави на мира. Звънеше ми почти непрекъснато, докато накрая почти насила ме принуди да се съглася да отида с нея на празненството. Дори ми подари рокля и нова прическа за събитието…
Вечерта за мен беше дори по-ужасна и потискаща, отколкото смятах. Нагледах се на пищни тоалети, скъпи коли и най-вече на непрекъснато размахваните снимки на съпрузи и деца.
Един през друг бившите ми съученици разказваха за престижните постове, които заемаха, или за ваканциите в екзотични страни, с които разнообразяваха живота си.
Не ми оставаше друго, освен да намеря едно по-закътано място и да отпивам бавно от чашата си с вино и да се чудя как да се измъкна от ресторанта и да се прибера вкъщи, без да засегна Таня.
В един момент взе и леко да ми прилошава – явно от изпитото вино, тъй като по принцип рядко употребявам алкохол. Реших да изляза в градината да подишам свеж въздух.
Сълзи в мрака…
Стоях в тъмнината на двора с надеждата, че някой доброжелателен бивш съученик няма да ме забележи и да дойде да ми разказва за прекрасния си живот…
Имах нужда да съм сама и дълбоко се бях унесла в мрачните си мисли, когато дочух някакви сподавени звуци. Заслушах се – някой плачеше.
На тъмните стъпала седеше малко момченце – стори ми се 4-5 годишно – и плачеше. Попитах го какво е станало и дали мога да му помогна. Едва успях да разбера от разказа му, удавен в сълзи, че някакви по-големи момчета са му взели колелото.
А то било почти ново – неговият баща му го подарил за рождения ден и сега сигурно щял много да се ядоса, че е излязъл с колелото сам…
Постепенно научих, че бащата на детето работи в ресторанта, в който беше организирано и нашето тържество. Момчето се измъкнало от дома си, без да предупреди баба си и дядо си, взело колелото и смятало да дойде при баща си…
Обещах на детето, че аз ще отида с него и ще разговарям с баща му. Обясних му, че не може да остане навън на улицата, че ще става по-тъмно и студено.
Постепенно Божидар (така се казваше момченцето) се успокои и тръгнахме да търсим баща му. Оказа се, че той е собственикът на заведението. Заварихме го доста разтревожен – вече беше разбрал от родителите си, че детето е излязло само и те не могат да го открият…
Никога няма да забравя тази сцена: едрият мъж с черна чуплива коса, който в мига, щом зърна детето, клекна до него, прегърна го и се разплака. Аз реших, че не е уместно да оставам повече и се измъкнах тихичко.
„Съжалявам, боя се, че е станала огромна грешка“ – с тези думи посрещнах куриера, който позвъни на вратата ми с огромен букет розови рози и с упоритото твърдение, че цветята са за мен. Наистина, в неговите документи пишеше моето име и адрес. Към букета имаше и две писма – за мен!
Едното беше съвсем кратко, изписано с разкривени букви и гласеше: „моля те, ела да ме видиш“.
Беше от малкия Божидар. Другото писмо беше от баща му, който благодареше, че съм намерила детето и съм го довела при него. Той също настояваше да ги посетя в ресторанта. Едва ли има нужда да ви казвам, че Таня не ме и остави да кажа „не“ на тази покана…
Ето така се запознах с бъдещия си съпруг – Ивайло, бащата на Божидар, овдовял, след като майката на момченцето, починала в катастрофа.
От онази кошмарна вечер (имам предвид юбилейната среща със съучениците ми) изминаха 7 години, за които смело мога да заявя, че са най-щастливите в живота ми досега.
Диана Н. 40 г., София
Историята е публикувана в сп.“Журнaл за жeнaта“
