Като бях малка, мама ме учеше, че трябва да имам всичко на всяка цена!
Така беше с играчките на площадката, с най-голямото парче торта на рожден ден, с медалите по спортни състезания. Това обърка живота ми, но съдбата ми предложи среща, която пречупи този мой грешен механизъм.
Такава беше моята мила майчица – в желанието си да ми даде всичко, беше ме превърнала в разглезено пискливо същество, което смята, че светът му е длъжен.
Когато дойде завършването на училище, трябваше да започна да работя някъде. Майка ми имаше връзки и ме настани на удобно местенце, където да получавам пари, без да си давам много зор. Много скоро останах без тази „чудесна“ работа, защото връзките се загубиха – търсеха се работяги. И аз се озовах без нищо: без образование, без работа, без приятели, а скоро – и без майка. Почина внезапно от неоткрита навреме болест.
Сигурно се питате къде ли е бил баща ми.
Сякаш за пръв път тогава осъзнах, че имам баща – той така се беше свил в собствената си черупка, че никога не противоречеше на майка ми и само изпълняваше всичко, което тя искаше за себе си или за мен. Не защото много я обичаше – просто се беше предал пред нейната властна натура. Но явно с годините беше осъзнал, че това не се е отразило особено добре на детето му. Месец-два след смъртта на майка ми започна моето ново възпитание. Бях на 20, а сякаш бях на 2. Баща ми се държеше търпеливо и знаеше, че трябва да ме „поправи“.
Прекарахме една ужасна година, в която аз опитвах добре познатия механизъм за получаване на всичко желано, но все удрях на камък. А баща ми беше разбрал, че няма да е лесно. И взе решение, което ми се струваше като присъда – заминаваме на село. Представяте ли си? Аз, която се чувствах като софийска принцеса, аз, която получавах всичко на тепсия, трябваше да се забия в някакво село! Какво да правя там?
– Ще отглеждаме слънчогледи и кокошки – каза баща ми с тон, сякаш ми казваше най-естественото нещо на света. Моля?
– Нямам никакво намерение! – троснах се и излязох от стаята.
Баща ми замина!
Той нямаше намерение да спори. Просто ме остави – така, както поисках. Два месеца не успях да си намеря подходяща работа, а парите свършиха. Започвах на два пъти да работя като продавачка, но просто не умеех да работя. Когато осъзнах, че няма накъде, се обадих на баща си, за да му поискам пари. А той ме покани да отида при него. Без да имам никакъв друг изход, три дни по-късно поех към селото.
Във влака се запознах с една жена, която се оказа, че пътува в същата посока. Заприказвахме се. Рядко ми се случваше някой така да ми хареса. Тя ми разказа за дъщеря си – била там, в селото, при баба си. Говореше за нея като за голям човек. А когато стигнахме, видях едно 12-годишно момиче, което копаеше в градината на баба си и с усмивка на лице простичко каза:
– Здравейте! Искате ли една лопата? Днес пръстта е рохкава и се поддава. Ще засадим чудни домати!
Не знам как се поддадох на това. Всъщност жената и момичето бяха съседи на баща ми и, тъй като него в момента го нямаше, ме поканиха да отида при тях, докато го чакам. Това дете ме плени – не знам как толкова бързо се озовах в градината с лопата в ръка, а малката с бързи и умели движения ми показа всичко необходимо. И неусетно, двете се отдадохме на прекопаването под приятните напътствия на баба й. Прекарах деня с тях, а когато баща ми се върна, те поканиха и него и прекарахме една весела вечер.
Да оцелееш
Малката Сия беше като някакво приказно вълшебно същество, което има мисията да помогне на главната героиня в моята приказка. Не знам как спечели доверието ми, но за месец-два аз се преобразих: баща ми излизаше рано сутрин и отиваше на полето, съпроводен от Мария – майката на Сия, която очевидно работеше там с него, а аз прекарвах времето с малката Сия, която непрекъснато намираше какво да прави и ме увличаше, сякаш ми предлага най-забавното нещо на света.
Това дете, което беше изгубило баща си на 7 години и беше прекарало тежко заболяване, разбираше живота много по-добре от мен. Тя беше моят възпитател. Караше ме да преоткривам всичко: тичаше да помага на баба си с такъв хъс, че аз не можех да се сдържа. Никога не искаше нищо – беше моята пълна противоположност. Дали аз се почувствах на 12, или тя беше помъдряла като за 20-годишна, не знам, но се превърнахме в добри приятелки.
Никога няма да разбера как точно стана, но след близо половин година аз бях човек, когото преди това не бих погледнала: радвах се на всяко стръкче в градината или на полето, сутрин гордо хранех кокошките и се грижех за зайците, а кучето в двора се превърна не в мой желан трофей, а в приятел.
Една нощ напълно ме преобрази. Сия беше с температура и всички се лутаха и помагаха. При нея беше опасно всяко разболяване, защото организмът й беше крехък. А тя търпеше мълчаливо и се усмихваше с думите: „Ще се оправя!“ Вдигна толкова висока температура, че се наложи да я закарат в болницата в близкия град. Това беше най-ужасната нощ в живота ми – всички тръпнехме какво ще стане. Но малката се пребори и оцеля.
В мен всичко се преобърна
Разбрах, че вече не съм същата. Бях започнала да ценя други неща в живота, благодарение на едно дете. Сия ме научи да живея. Година по-късно бях в София, записах се в университета да уча педагогика – странно, нали? Най-лошо възпитаното дете реши да учи другите деца. Да ви кажа, оказа се доста успешна мисия. Вече двайсетина години преподавам и учениците ми се връщат при мен, като завършат – просто да си поговорим.
Открих любовта, вече имам и две деца. А наскоро кумувах на Сия – тя е най-добрата ми приятелка в този живот. Всъщност ми е и доведена сестра, защото баща ми и нейната майка се превърнаха в чудесна двойка.
А може би е най-правилно да я нарека своя фея-кръстница, която с невидимата си вълшебна пръчка превърна лиглата в смислен човек.
Понякога любовта може да е съсипваща, каквато беше тази на моята майка. Не я виня – всичко е било с най-добри намерения. Но никога не е късно да се научиш да живееш. Днес основната ми мисия в живота е да покажа това на своите възпитаници. Защото знам как става.
Източник:„Жyрнaл“
Снимка: Pixabay.com
Добре, че е станало така да се научиш малко на труд и другите полезни неща в живота. С такава майка е трудно, защото това възпитание не е много актуално за тези години. Много се радвам, че така са се стекли обстоятлествата и си видяла и другата страна на медала.