Аз съм комплексирана дебелана! Какво да правя?

Наред със собственото ми тяло другият ми голям враг е огледалото. Винаги ми напомня, че съм дебела и че никой не може да ме обича.

Сигурно ще си кажете, че трябва да бягам от огледалата, както дявол от тамян. Но те ме привличат.

Щом видя някъде огледало (или когато минавам покрай витрина), не устоявам на изкушението и се поглеждам.

И какво виждам? Закръглено лице с грозна кожа, рошави къдрави коси, които стърчат около главата ми и които до момента никой фризьор не е успял да укроти; къса, дебела шия, под нея огромни гърди. Тях съм наследила от майка си, също както и голямото дупе.

За съжаление, не съм взела тънката й талия и добре оформените й крака с тънки глезени. Широката талия съм наследила от баба по бащина линия, от нея са ми и дебелите крака. Но тя поне имаше красиво лице. Мазната ми и груба кожа пък е от баща ми. Той обаче е слаб, въпреки че си похапва добре.

Аз съм събрала в себе си всичко най-лошо от създателите си. Толкова съм дебела, а съм едва на 27 години.

Още от малка имах комплекс за малоценност заради начина, по който изглеждам. В училище ми се присмиваха и не можех да си позволя модни дрешки – нищо не ми отиваше.

Панталоните подчертават ужасното ми дупе и дебелите крака, ако пък си сложа по-свободна рокля, тя разкрива грозните ми глезени.

Гърдите не мога да прикрия с нищо – каквото и да облека, те се носят пред мен като балони.

Вече съм размишлявала да ги намаля, но трябва да променя не само тях, а и цялото си тяло. А това е адски скъпо и аз не мога да си го позволя.

Сестра ми, която е с 6 години по-голяма от мен, е пълната ми противоположност. Тя е наследила най-хубавото от предците ни.

Обичам я, но и й завиждам. Тя има страхотен съпруг и очарователна дъщеричка. Радвам се за нея, но искам и аз да съм щастлива.

Само че как би могъл нормален мъж да ме хареса? Имала съм един-двама ухажори, но те бяха същите комплексари като мен, а с такъв партньор не мога да живея.

Измъчват ме мрачните мисли, че съм грозна и че никой не може да ме обича. Приятелките ме утешават, че някой ден ще намеря истинския човек, който ще оцени качествата ми, но кой ли ще ги търси в една нещастна дебеланка?

Съветваха ме да пробвам запознанство по интернет, но какво да напиша там? „Дебела, непривлекателна брюнетка търси приятен и интелигентен мъж, за да сподели живота си с него.“

Понякога си казвам, че може би е било по-добре родителите ми да не са ме раждали. Сигурно и те си го мислят, въпреки че никога не биха си го признали.

Обсъждала съм ситуацията и със сестра си, но това, което тя ми казва, са празни приказки – да се радвам, че съм здрава, и да престана да говоря глупости, защото ако съм била болна или инвалид, тогава съм щяла да имам наистина причини за съжаление.

Казва ми също да се огледам около себе си, за да видя, че има и други момичета като мен. Но явно посещаваме различни места, защото аз такива момичета не виждам. Ако бях болна, но красива, дали нямаше да ми е по-добре?

А.К., 27 г.

Историята е публикувана в „Журнал за жената“

Снимка: Pixabay.com