Вчера минах през парка и, на фона на пооголелите посърнали дървета, съзрях две тъжни люлки – едната счупена, но другата до нея като че ли се беше „заела“ с тежката задача да поддържа баланса, така че движението да се извършва плавно и в синхрон.
След като преминах през алеята, нещо ме накара да се обърна отново. Този път видях, че на счупената люлка упорито се придържаше да не падне едно мъничко момиченце.
Сега не бяха тъжни люлки, а една здрава и до нея друга, носеща радост на една малка принцеса. Не знам защо тази гледка ме върна назад в моята младост.
Върнах се към времето, когато бях млад тийнейджър, на когото училището му беше… до колене. Какво имам предвид ли? Ами просто преседявах по принуда там, запомнях важните, но само интересни неща още в час и в следобедите се чудех какво да правя.
Полека-лека се увлякох по тежката рок музика, в един момент започнах да осъзнавам себе си като рокер и съответно най-разумното, което можех да направя, бе да си намеря рокерско сборище. Много скоро станах член на една такава условно наречена банда. Повечето от тях имаха мотори и аз започнах да работя целенасочено в посока да си имам и аз. И се сдобих, след като работих до скъсване три поредни лета.
Не мога да опиша свободата, която имаш и усещаш, когато вятърът роши косата ти, а ти управляваш мощен мотор. Малко по малко групата ни започна да търпи трансформации. Част от учениците, които бяха в нея, завършиха училище и отидоха да следват по различни места, някои дори в чужбина. Останаха по-зрелите мъже.
Това не ме притесняваше особено, защото точно един от тях беше човекът, който ми вдъхваше респект – Явор. Изглеждаше много по-мъдър от всички и по-свободолюбив. Нищо, че имаше жена и две малки момичета – той яхваше мотора и политаше сякаш на крилата на своите мечти. Изглеждаше недостъпен и невъзможен да го достигнеш.
Но една вечер ми поправи нещо по мотора, а аз реших да го почерпя с първите изкарани пари. Заприказвахме се. И с този разговор започна всичко. Нашето приятелство – всичките мъдрости и притчи, които той като че ли вадеше от невидима торба и ми ги подаряваше ден след ден.
Чрез него се научих да постъпвам по-мъдро, с негова помощ се научих да се ядосвам по-малко, и то само за значителни неща, с неговия поглед разширих кръгозора си. Той ме научи как да печеля жените до себе си и как мога да омая всяка една от тях.
В началото гледах с леко неодобрение на неговите изневери, но той не спираше да повтаря, че с която и жена да преспи, най-важната за него е жена му. Той ми помогна и да си намеря работа, заради която така и не постъпих в университет.
Спомням си една вечер – както си пиехме бира, в заведението пристигна жена му с двете дъщери. Помоли го да се прибере. А на тръгване малката – Славена, го гушна и, плачейки, прошепна: „Тате, моля те – идвай си вечер при нас“. А съвсем на тръгване се обърна към мен и по детски просъска: „Мразя те, че ни вземаш татко“.
А Явор така и не спря – брадата му се изпъстри с леко просветлели косми, годините се търкаляха, жените, които минаха през ръцете ни – също. Явор беше като наръчник за разтапяне на женски сърца. Почти не видях повече жена му.
Но съдбата ми бе подготвила изненада. Виждах как онова малко разгневено човече – Славена, расте пред очите ми. Стана невероятна красавица – пак гневлива, но свободна и упорита – именно такова създание, каквото винаги съм харесвал.
И аз не се замислих върху това, че Явор вече ми е дал страхотно оръжие как да свалям жените. Точно с неговото оръжие и с неговия такт свалих неговата дъщеря. И не само я свалих, а и се влюбих в нея.
В началото и двамата се съпротивлявахме на чувствата си. Тя – защото в мое лице разпознаваше отдавнашен враг, разрушил семейното й гнездо, а аз – защото нямах право да слагам ръце върху плът от плътта на Явор. Но магията на любовта неслучайно е магия.
Дълго крихме връзката си. А аз разредих срещите си с Явор под претекст, че ще се готвя за университета. Когото обаче реших, че не мога да живея без тази жена и че искам дете от нея, му разказах всичко. Явор побесня. Развика се, заплашва ме, зашлеви ми шамар и после налетя на бой. Накрая горко се разплака над чашата с бира и дълго кле съдбата си. Със Славена се оженихме.
Явор отказа да дойде на нашата сватба. Противно на всичките мъдрости, на които ме беше учил в живота, каза, че вече има само една дъщеря. Когато се роди синът ни, въпреки всичко го кръстихме Явор. Дядото Явор не дойде да види детето, не чу първото му гукане. Категорично забрани и на жена си да ни помага.
Моите родители бяха вече болни и ние със Славена понесохме сами тежестта на грижите за малкия Явор, а три години по-късно – и за дъщеря ни. Нея аз настоях да кръстим Вихра – на онзи вихър, който двамата поддържахме и в моторния бяг, и в хъса да живеем живота.
Явор запази представата си за мен като за бохем. Продължи да мисли, че сменям жените в леглото си, без да си даде труд да разбере, че със Славена и с двете си деца, градя своя нов свят, в който Явор вече не беше просто приятел бохем, а важна семейна част от моето „следбохемие“. Децата питат защо дядо Явор не ги обича. А аз отговарям, че точно той ги обича най-много и тайно знам защо – защото иска най-доброто семейство за тях и най-добрия татко за тях.
Един ден, вече пораснала, Вихра спечели конкурс за рисунка във втори клас. Беше нарисувала стар огромен явор и върху клоните му беше кацнала птичка. „Тате, вихрен вятър ще донесе тази птичка върху клоните на явора и той отново ще стане усмихнат. Защото птичката ще му пее“ – каза Вихра.
А аз често си мисля за онези две люлки от парка, едната от които – счупена. Люлките, които напомнят за нашето отминало приятелство. И не знам аз ли крепя неговата счупена люлка, или той моята.
Но ако неговата е счупена – аз знам, че онова момиченце от люлката – точно като моята дъщеря, със звънливия си смях, с детската си обич и вихрения си устрем към топли отношения, ще съгради отново нашия разрушен приятелски свят.
И силно се надявам. А в същото време знам, че и аз едва ли някога ще поверя дъщеря си на бохем като мен. Затова сега разбирам по-истински живота и знам, че в него присъства една тънка невидима черта, която отделя времето преди да си имал деца и след като си станал родител.
И тази черта често пречи да събереш двете половинки на своя живот, защото там някъде, в първата, си бил дете – може би непокорно, инатливо, борбено. А във втората точно ти си родител – може би пак на такова дете – непокорно, инатливо, борбено. И ако в тази първа половина си се борел за неща, в които си бил сигурен, че те са най-добрите за теб, във втората се бориш за неща, които са най-добри за децата ти.
И забравяш, че те сега всъщност често са това, което си бил ти. И тогава се питаш защо присъства тази черта. И разчиташ на децата си да вземат някаква житейска гума и да я изтрият. И след изтриването, ти да се научиш да приемаш техните желания, стремежи и мечти. И най-вероятно точно по този начин и именно тогава ставаш Добър Родител. Сигурен съм.
М.Н.
Изт.“Журнал за жената“
Снимка: Pixabay.com
