Децата пораснаха и поеха по своя път. Голямата ми дъщеря есента замина за Виена да учи сценично майсторство.
Малката с приятеля си решиха да живеят при неговите родители в град Бургас.
Мъжът – него го няма отдавна. Разведохме се преди 15 години и не ни е и търсил.
Досега с децата все бяхме заедно на Коледа. Тази година се обадиха, че няма да дойдат.
24 декември е.
Омесих и опекох питка, направих боб, чушки, сарми, оправих къщата, подредих, както всяка година. Но една буца седи в гърлото ми. Сама съм.
Навън се мръква и се загледах в прозорците на отсрещния блок.
В един апартамент гледам, елхата грее, а покрай нея тича по чорапки едно малко момченце. Носи в ръката си играчка. Оставя я под елхата, след малко си я взима. Сладурче.
Къщата им пълна с хора.
Стана 7.00 часа. Реших да седна да хапна, но не ми се яде. Телевизия не ми се гледа.
По едно време чувам, че се звъни на вратата. Дали не ми се причува? Отивам и гледам през шпионката: съседката Снежа от 3-и етаж. Отварям й, а тя с питка в ръце.
– Димова, сама ли си? – пита тя.
– Сама съм – отговарям.
– Питка направих, сама съм и аз, не ми се яде… Да ми я опиташ, а?
– Влизай, викам, влизай. И добре си дошла.
– Да донеса и зеле с боб? – пита Снежа.
– Храна има, Снеже, хора няма, виж колко съм наготвила.
Много се зарадвах на съседката ми. Извадих снимки на децата, разказах й за новите им проекти.
Снежа има син на 44 години. Той е военен, все на някакви мисии ходи. Мъжът й се спомина преди години и тя е сама.
Пробвах й питката – вкусна, вкусна… Споделената храна си е най-сладка.
После и телевизия погледахме, и политиката обсъдихме, не сме разбрали как е станало 11 часа.
Като я изпратих Снежа, тя ме покани на гости на Коледен обяд. Купих й подарък – едни ръкавички.
По Коледа стават чудеса.
Весела Михайлова
Снимка: Pixabay.com
