Като бях млада, лесно се влюбих и смятах, че първият младеж, който ми предлага брак, е истинският. Е, не беше точно така.
После трябваше да пропътувам света, за да открия накрая, че щастието винаги е било пред вратата ми. Истината е, че пропилях живота си с мъж-пияница.
Като повечето девойки, и аз се омъжих рано, родих дете и превръщах нощта в ден, като съвместявах учене и семейни задължения. Двадесет години живях в Сливен, плачех и се терзаех с мъж-пияница.
Той ме тормозеше, пропиваше всеки изработен лев и нерядко ми идваше желанието да сложа край на живота си, за да не търпя тези неистови мъки.
Живеех заради детето си и това бе причината да не се разведа с Георги, за да не остане дъщеря ми без баща.
Реших да си пробвам късмета в чужбина…
Дъщеря ми порасна и замина далеч от дома ни – в Испания, с думите: „Ти, ако можеш да търпиш този кошмар, аз не мога!“…
Едва тогава разбрах колко много съм грешала, че не се разведох, още докато бях млада, но все се страхувах какво ще кажат хората за мен.
Направих равносметка на живота си и с нерадост установих, че младостта ми бе минала в сълзи и самозаблуда, че правя нещо добро за семейството и за рожбата си.
Време бе да прогледна и да се спася от този ужас. Разведох, защото ми бе омръзнало да гледам мъж-пияница в къщи, и като повечето българи заминах да работя в чужбина.
Не започнах от нулата, защото живеех при дъщеря си. Лесно си намерих работа в съседно малко градче. Наеха ме да гледам парализирана 30-годишна жена, но в задълженията ми влизаше да въртя и домакинството. Печелех добри за нашите стандарти пари, но смешни подаяния за испанците.
Бащата бе мил мъж, представителен, с 15 години по-възрастен от мен. Харесваше ме и започна да интимничи. Не ни трябваше много време връзката ни да премине на едно по-интимно ниво.
Нямах угризения, защото живееше разделен от жена си, а и ние практически бяхме непрекъснато заедно – спях в дома му, който чистех, и бях денонощно на разположение на трудноподвижната му дъщеря. Карина ме обичаше и аз я съжалявах, та не ми тежаха грижите и домакинската работа. Цял живот съм се трепала като вол, та не беше нещо необичайно за мен.
Мигел не криеше връзката си с мен, купуваше ми дребни подаръци за празниците, което ме правеше много щастлива. На няколко пъти ме заведе на почивка, като вземахме и прикованата на инвалиден стол Карина с нас. Представяше ме на приятелите си като неговата спътница в живота и аз смятах, че най-накрая съм открила истинския мъж и любовта.
Използвах слабостта на Мигел към мен и го помолих да ме осигурява. Единадесет години живяхме заедно с него, но се разделихме, когато установих, че си има по-млада любовница. С мен се държеше като с жена за домашна употреба, която да му чисти, да му готви и да гледа детето му, а с младата ходеше на ресторант и на почивка. Не ми харесваше тази нова роля и го напуснах.
У дома човек се чувства най-добре!
Върнах се в родния Сливен – със самочувствие и с куп планове за бъдещето. Бях заделила пари и си купих апартамент в центъра на града, но повечето време живеех в родния си дом – при мама, тъй като бе стара и болна и имаше нужда от моята помощ. Все по-често се засичах с комшията Боян, с който се знаехме от деца. И той бе известно време в чужбина, работеше в Германия на черно.
Зарадвах му се, защото малко хора от махалата се бяха задържали тук. С Боян винаги съм се разбирала: учехме в едно училище и винаги ме е защитавал – и там, и в квартала, защото аз нямах по-голям брат. Когато се омъжвах навремето, пак на него разчитах да ни вози с колата до районното.
Сега, след тридесет години, и двамата бяхме остарели, преминали през неуспешни бракове, с деца и очаквани внуци. Боян имаше син и дъщеря, но и двамата живееха в столицата.
Имах ли нужда от мъжка ръка и помощ, все тичах при Боян за подкрепа. Никога нищо не ми отказа. Беше много сръчен и бе „абониран“ да оправя бушоните, печката, контактите… Организирахме се все по-често заедно да ходим на лозето – с неговата кола, която аз пълнех с бензин. Докато родителите ни бяха млади, те вършеха това, но сега и полската работа легна на нашите плещи. Дойдеше ли събота и неделя, потегляхме – той до своето, аз до нашето лозе, които бяха едно до друго.
– Дора, дай да прекопая и твоята градина, а ти свари лютеницата и за двете къщи – предлагаше Боян, а аз запретвах ръкави. Направихме нещо като кооператив. Аз се грижех за прехраната – компотите и зимнината за двете къщи, а той поемаше физическата работа. Не забелязахме как дотолкова се бяхме сближили, че нямаше ден да не се видим. Преди да тръгне на работа, минаваше през нас да си изпие кафето. Вечер, напазарувал, носеше продукти и за мен, да не влача тежките торби, а аз му сипвах да хапне нещо вкусно, че е капнал от умора.
Сближихме се по комшийски…
Откакто се пенсионирахме, все повече време прекарвахме на лозето – от ранна пролет до късна есен. Най-неприятното бе, когато времето се разваляше изведнъж и се чудехме къде да се подслоним.
Така ни хрумна идеята да си направим една къщичка – половината в неговото, а другата половината в моето лозе. Боян вдигна постройката сам.
Аз финансирах начинанието. Благодарение на испанската ми връзка с Мигел, получих социална европейска пенсия, която ме направи по-имотна от другите пенсионери.
Сега двамата с Боян живеем щастливо в нашата извънградска „хасиенда“. През студените месеци презимуваме в Сливен, като живеем в моя апартамент, а жилището на Боян даваме под наем и така допълваме доходите си – помагаме на младите, на внуците.
Понякога си мисля: защо трябваше да търпя 20 години просташкото поведение на мъж-пияница, да слугувам на някакъв испански провинциалист, след като щастието е било толкова близо до мене! Докосвала съм го, виждала съм го, но не съм го припознавала. Мъчно ми е, че не само старините, но и младините ми можеха да бъдат до този великолепен мъж, за когото винаги съм копняла.
Д. Т., Сливен
Източник:Жуpнaл за женaтa
