Детството ми бе безгрижно и щастливо под крилото на мама и татко. Загубих ги, когато самата аз вече имах деца, и въпреки това се почувствах като сираче.
С времето обаче се оказа, че родителите ми не са ме изоставили.
Останах без работа внезапно!
Насред икономическата криза си мислех, че съм член от екипажа на един от малкото сигурни „кораби“, които успешно пореха вълните.
Работех в представителство на швейцарска финансова фирма. Получавах си редовно заплатата и посрещах смело постоянно повишаващите се цени на българския пазар.
Бях щастливо разведена, с две поотраснали деца, ученици в елитни софийски гимназии. Вярвах, че трудностите на прехода са временни и ще дочакаме по-добри бъднини. Докато един ден отидох в офиса и чух, че от днес не сме на работа.
Не повярвах на ушите си – та нали фирмата тепърва щеше да развива бизнес у нас?! Получихме си обезщетенията за предварително прекъснати договори и се озовахме в бюрото по труда.
Започна ходенето по мъките…
Минаха няколко месеца във всекидневно ровене в интернет сайтове за работа, пускане на документи за кандидатстване, ходене до бюрото.
Научих наизуст машиналния коментар на служителя, че и той не може да ми предложи нищо. Започнах леко да се отчайвам.
Скоро дойде капката, която преля чашата от тревоги. Получих съобщение, че спират топлата вода за цялото лято поради неотложен основен ремонт за подмяна на водопроводната мрежа в района.
Пари за електрически бойлер нямах, но пък не бях изхвърлила стария – след развода се бяхме преместили с децата в апартамента, останал от родителите ми. Спомнях си, че бойлерът не работи, но пък сигурно можеше да се поправи за по-малко пари, отколкото да купувам нов.
Извиках техник, той го напълни, провери всичко и отсече: „Госпожо, бойлерът ви е в ред, няма какво да му поправям.“
Вечерта съобщих на децата изненадващата новина и по-малкият ми син обясни спокойно: „Сигурно дядо го е поправил.“
Само че дядо му не беше между живите от десет години. Тогава за първи път ми хрумна, че татко наистина ми е помогнал от „горе“ по някакъв начин.
Вярвах, че добрите хора отиват на небето, но чак пък това – да ми поправи бойлера от там, няма начин. Най-вероятно го е сторил още приживе, но не е станало дума.
Последва второ чудо!
Лятото мина без проблеми за топлата вода, но с наближаването на зимата участта на безработна сама жена с две деца започна сериозно да ме плаши. Обезсърчена, все пак пуснах по мейла поредното CV и мотивационно писмо за кандидатстване. Вакантното място бе в представителство на чуждестранна фирма, а те поне отговаряха, дори да не те одобряват. Този път обаче не идваше никакъв отговор.
Обадих се на посочения телефон. Явно имаше някакъв проблем с електронната ми поща и трябваше да отида да оставя документите си в офиса им. Хукнах да ги внеса – успях минути преди крайния срок.
Застанах на кръстовището да изчакам зеления светофар и погледнах разсеяно отсреща. В следващия миг замръзнах – сред хората ми се усмихваше възрастна жена в зелен шлифер точно като на майка ми. Всъщност, тя цялата приличаше страшно много на мама – и благата усмивка, и топлия поглед… „Боже, полудявам, виждам призраци“, мина ми през ума, но не можех да откъсна очи от нея.
Светофарът пусна потока пешеходци, но аз не помръднах. Жената в зеления шлифер тръгна бавно да пресича и също продължи да ме гледа.
Когато се приближи, вече знаех, че не е мама, но сякаш искаше да ми каже нещо насърчително и мило като нея.
Стъпи на тротоара до мен, поспря за миг, като че ли да отдъхне, и ме докосна леко по ръката – вярвам, неволно, но го усетих като ласка от мама.
Прибрах се абсолютно спокойна, че всичко ще е наред. Не бях изпитвала такава сигурност от времето, когато като дете вървях по средата между мама и татко, които ме държаха за ръце и от време на време ме повдигаха да полетя.
Ден по-късно ме назначиха на работа!
„Знаех си, че така ще стане“, помислих си гордо, когато заех вакантното място. Знаех го още след срещата с непознатата жена в шлифера на мама и затова не се учудих, когато на следващата сутрин ме поканиха на интервю. Запазих спокойствие и се представих на ниво.
„Мамо, ти издуха конкуренцията“, похвали ме големият ми син, а малкият попита: „Пръстенът на баба за късмет ли си си го сложила?“ Да, отбелязах наум, този младеж определено е наследил интуицията на родителите ми, които бяха представители на най-интуитивната зодия Риби. И отново се стреснах, че сега пък залитам по астрални знаци. Стига вече врели-некипели, трябва да стъпя здраво на земята. Само че толкова ми хареса да хвърча с мама и тате, които ме вдигат за ръцете и заедно правим чудеса.
М.С., 48 г., София
Историята е публикувана в сп. „Журнaл за жeнaта“
