Баба ми почина и голямата стара къща изведнъж сякаш опустя
С братовчедка ми Теменужка направихме всичко, каквото трябваше, по погребението, а след това се прибрахме и седнахме да поприказваме.
Аз живея в София, а Теменужка – в Пловдив. И тя загуби родителите си един подир друг, и моите отдавна ги няма на белия свят. С други думи – тази къща се полагаше по право на двете ни.
С нея бяхме израснали тук, бяхме се гонили в двора между сливите и смокините. Бяхме се боричкали върху голямото старо легло на баба. Бяхме си хапвали в кухнята най-вкусните бюреци на света.
Направихме си вечеря с Теменужка, сипахме си по чаша вино и взехме да разправяме всяка за себе си.
Като малки, понеже горе-долу бяхме на една възраст, все се състезавахме коя ще е по-напред не само по бележки в училище, но и по красота, по тоалети, по гаджета…
И когато Теменужка ме попита как сме вкъщи, по стар навик, за да я накарам да ми завижда, взех да я лъжа: „Много съм добре.
Мъжът ми, нали знаеш, че е юрист, напоследък има едни крупни фирмени дела, направо не си знае хонорарите. И дъщеря ми също печели добри пари, тя пък се хвана здравата с туризма, построиха с брат си един хотел на морето.
И аз съм добре, не работя, но понякога ме викат за консултации и ми плащат много добре.
Теменужка ме гледаше с широко отворени очи, слисана, и това ме караше още повече да лъжа, направо се забравих какви ги говоря. А когато спрях, за да си поема дъх, тя пусна две сълзи и прошепна:
„Како, много се радвам, че сте така добре, защото смятах да те помоля – остави къщата на мен.
Ние много сме я закъсали, мъжът ми изтегли заем, ама не можа да го върне и ни взеха апартамента.“
А дъщерите ми и двете са безработни, да не говорим, че свекърва ми е тежко болна и всеки месец даваме огромни суми за лекарства.
Моля те, дай да се разберем за къщата и ще съм ти благодарна до гроб, то и без това покривът е хлътнал, иска голям ремонт, долу сутеренът е целият в мухъл.
За нас ще е добре да се подслоним тук, а ти ще си винаги добре дошла.“
Зяпнах от изненада, какво можех да кажа – след тези хвалби?
Как да се отметна от думите си и да й призная, че едва вързваме двата края, дъщерята е безработна, а синът ми прави пластмасови гребени в един нелегален цех.
Всички сме на гърба на мъжа ми, дето хич не е цъфнал и вързал, щото от юристи повече в София няма.
Как да й кажа, че по пътя, докато пътувах за погребението, бях решила срещу каква сума ще й отпусна своя дял и даже мислено бях разпределила парите?
След този случай реших никога повече да не лъжа. Като не го умея, по-добре да не се захващам.
Остава само едно – да кажа истината на Теменужка.
Ама кога и как – и аз не знам.
Цветана
Снимка: Pixabay.com
