От бъдеща булка станах самотна майка на осиновено дете

Понякога съдбата ни изправя пред тежки дилеми. На 24 години аз трябваше да избирам между дълга и любовта… Сега, близо 30 години по-късно, си мисля, че провидението просто ми е помогнало да извървя пътя към истинското щастие.

Топлината на едни малки ръчички…

Завършвах следването си – последен курс славянска филология и се готвех за най-вълнуващото събитие за едно младо момиче – сватбата ми с Виктор. Оставаха по-малко от два месеца и умът ми беше зает с рокли, обувки, украси, ритуали, торти…

Точно тази вечер трябваше с Виктор да отидем в ресторанта, който бяхме избрали за сватбеното тържество, за да уточним менюто. Когато телефонът иззвъня, бях сигурна, че е той и грабнах нетърпеливо слушалката. Чух… най-ужасната новина. Сестра ми и съпругът й бяха претърпели тежка катастрофа. И двамата бяха загинали на място…

Теодора, моята племенница, която тогава беше на 5 г., за щастие не била с родителите си по време на злополуката. Спомням си, как я прегръщах с часове – тя ту плачеше, ту се успокояваше, но изпитваше ужас да остане сама. Непрекъснато се гушкаше в мен. Никога няма да забравя, как малките ръчички ме притискаха тогава с неочаквана сила и топлота…

В един миг просто разбрах – никой и нищо нямаше да ме отдели от страдащото дете. За секунди взех решение да осиновя дъщеричката на сестра си.

Знаех, че ще го направя въпреки всичко – въпреки категоричното несъгласие на Виктор да започваме брачния си живот, съвместно с 5-годишното сираче.

Родителите ми също се опитаха да ме отклонят от това решение – смятаха, че един ден ще съжалявам за провалената сватба, за изгубената любов.

И аз наистина страдах за това, но знаех, че никога нямаше да си простя, ако не бях дала на Теодора това, от което най-много се нуждаеше – майчина закрила и обич.

От бъдеща булка станах самотна майка на осиновено дете…

Сватба нямаше – Виктор беше непреклонен. Искаше да избирам между него и детето на сестра си. Аз обаче просто не можех да взема друго решение. Не че знаех с какво се нагърбвам, но бях непреклонна…

Започнах работа като учителка на четвъртокласници, допълнително давах и уроци на деца у дома.

Родителите ми, както и тези на покойния съпруг на сестра ми, помагаха и финансово, и с грижи за отглеждането на Теодора, но все пак основните задължения си бяха на моите плещи.

Имам чувството, че за дни от крехка мечтателка на 24 години се превърнах в сериозна жена на зряла възраст, поне що се отнася до поведението ми. Голяма част от приятелите ми не харесаха тази промяна у мен и се дистанцираха, а с тези, които останаха верни на дружбата ни, аз пък нямах много време да се виждам. За купони и дискотеки вече нямах и настроение…

Скоро разбрах, че като преминат сътресенията и „бурята утихне“, чуваш как сърцето крещи, че си иска своето. И не отстъпва! Само че не бях от най-желаните партии за сериозна връзка – жена с малко дете…

Случваше се, разбира се, да ме канят на срещи, но все ми се предлагаше интимност, без емоционално задълбочаване на отношенията. След няколко години на неуспешни опити да намеря любовта, просто се примирих. Смятах, че големият подарък на съдбата е обичта на Теодора и щастието да я гледам как расте и се превръща в красива, умна и уверена госпожица.

Приех, че ми е писано нейната обич да ме радва и да осмисля живота ми. Не че сърцето ми прие тези доводи и „млъкна“, ама какво да се прави…

А може би то знаеше, че не трябва да се предавам, че има специално предопределен и за мене човек.

Когато срещнах Явор, имах чувството че той е някой, когото съм познавала цял живот. Харесвах го, но без да изпитвам прекалено вълнение или притеснение от това.

Просто чувствах спокойствие и топлота. Понеже много избързах с разказа, „ще се върна крачка назад“, за да обясня, че неговият син Камен и моята Теодора ходеха заедно на таекуондо.

Докато чакахме да свърши тренировката на децата, с Явор често разговаряхме. Оказа се, че той е вдовец и самотен татко.

Разкри пред мен един съвсем нов и неподозиран светоглед – на необвързан мъж с дете, изправен пред предизвикателството да е „и майка, и баща“ на детето си, да не говорим, че жените не изпадаха във възторг да излизат с таткото на невръстен тийнейджър…

Постепенно се сближихме с Явор – от приятели, станахме любовници и съпрузи. Но историята не свършва с „Три дни яли, пили и се веселили. И заживели щастливи“.

Оказа се, че имам сериозни здравословни проблеми. Слава Богу, животът ми не беше в опасност, но макар и да бях все още доста млада – на 32 години, стана ясно, че нямам шанс да забременея и да имам собствено дете. Преживях го тежко, но се справих с подкрепата на Явор, както и на Теодора и Камен, които бяха и продължават да са си „моите рожби“.

Често се връщам назад и си мисля какво ли щеше да е, ако не бях избрала да бъда майка на Теодора. Дали Виктор щеше да е до мен и да ме обича, след като така лесно се отказа от брака ни заради детето на сестра ми? И дали щях някога да усетя радостта от постиженията на моите син и дъщеря? И щеше ли да има още един горд родител, който да споделя щастието ми?…

Кремена, 52 г.

Историята е публикуван в „Жуpнaл за жeнaта“