Всичко започна с бурното преодоляване на една дупка по пътя на маршрутката, с която пътувах – банално, ежедневно, болезнено и безсмислено. А завърши приказно. Но – всичко по реда си.
Беше неприятна есенна вечер – от онези мрачните, дето се чудиш на какво се е обидило небето, та изсипва толкова мъка над главата ти.
По улиците се стичаха реки, колите безогледно заливаха с миницунамита нещастните пешеходци по спирките и светофарите.
Електронното табло показваше, че автобус в моята посока скоро няма да дойде, та се огледах за маршрутка… Качих се, дори фиксирах свободна седалка и с удоволствие се сгуших в ъгъла. Можех ли да заподозра какво ме очаква?
Водата така умело беше прикрила дупките по улиците, че шофьорът явно не видя дупката и мина директно през нея.
А аз имах невероятния късмет да се подвизавам точно върху злощастната гума, поела удара. За части от секундата се оказах с парче зъб в устата – якото друсване накара челюстите ми да се опитат да се слеят.
След половин час се озовах пред възможно най-лесния за намиране дежурен зъболекарски кабинет по маршрута на таксито.
– Заповядайте! – чух женски глас отвътре.
Разминах се с предишния пациент и седнах на стола на мъченията. Отворих уста и дамата в слънчево жълта престилка се зае с проблема.
Когато видях спринцовка в ръката й, се паникьосах, но тя така ме оплете с приятния си глас, че дори не разбрах кога ми е била упойка.
Тръгнах си от кабинета без зъб. Време му беше.
Сега трябваше да дойда още няколко пъти, за да се сдобия с нов.
На третия път вече имах нова приятелка – оказа се, че моята зъболекарка Ани е фен на фантастиката и така се заприказвахме , че петата ни среща беше на моя територия – поканих я в дома си.
Прекарахме великолепно с ровене в моите любими книги и зяпане на трейлъри на филми.
Стигнахме и до чаша вино, над която се отдадохме на разговори за миналото и за мечтите си…
Минаха месеци, в които се срещахме често, слушахме приятна музика и мечтаехме. Вече си знаехме, както се казва, и кътните зъби!
Тя се оказа сама на този свят – без семейство и никакви близки. Израснала в детски дом. А аз съм точно обратното – имам брат и сестра и великолепни родители, които обожавам. Постепенно Ани стана шестият член на семейството – всички я обикнаха. Все тичаше да помага на някого от нас.
Развихри се да организира добри лекари за родителите ми, а брат ми и сестра ми така се мотивираха, че за година брат ми взе две години от обучението си по бизнес, а сестра ми мина ускорен курс за екскурзоводи и записа да учи трети чужд език. Мен пък ме бива в готвенето и рисуването и все мечтая да имам сладкарница (не ме бива с гозбите като майка ми), та Ани един ден просто заяви:
– Трябва да учиш изкуството на карвинга. Родена си за това!
И дори сама откри правилния учител. Впуснах се в това приключение с хъс. Изобщо всичко бях започнала да правя с огромно желание – сякаш с онази инжекция Ани беше пуснала в кръвта ми някакъв живец.
Един ден не я открих в кабинета. Не отговаряше и на телефона. Притесних се и забързах към нейния мъничък и чаровен апартамент. Беше по халат, с подути очи…
– Какво се е случило? – попитах. А тя просто ми даде една снимка: на нея малката Ани стоеше залепена за някаква жена.
– Майка ти?
Поклати глава отрицателно.
– Леля Бони.
Била директор на детския дом и страшно обичала всички деца, но чувствала Ани като свое дете. През последните години Ани й изгубила дирите. А сега научила, че леля Бони е починала. Ани си беше изплакала очите. Разказа ми прекрасни мигове от детството си. Към 2 през нощта се разделихме.
След седмица Ани покани всички ни на вечеря.
– Искам да ви направя предложение – моля ви, не отказвайте, а помислете.
Планът беше като от приказките. Оказа се, че през последните три години леля Бони живяла извън България – работила като детегледачка.
И междувременно играла в някаква лотария. Спечелила огромна сума. И я оставила като наследство на Ани.
Всички зяпахме в недоумение. Как се случват нещата в живота!
Никога не можеш да предвидиш подобно нещо, нали? Но се оказа, че това не е най-изненадващото в тази история.
– Хайде да реализираме онова, за което всички мечтаем – каза простичко Ани и започна да гради пред нас целия план. Всъщност той беше общ: в много вечери, прекарани заедно, с моето семейство и Ани бяхме описвали мечтите си и през смях си казвахме, че поне можем да мечтаем. А сега сякаш тази мечта се материализираше.
Нямаше нужда да ни убеждава дълго – знаеше много добре, че това е нещото, което всички с огромно желание ще направим. И се заехме. Наследството на Бони не ни правеше мързеливи богаташи, а ни даваше начален старт за една красива идея. Заехме се да я реализираме.
Трябваше ни година и половина, за да задвижим нещата както трябва. И го направихме. Всичко потръгна и днес живеем в едно прекрасно кътче на България, в което човек се чувства уютно през всички сезони. Брат ми е човекът, който движи нещата – организира, разпределя бюджета. Приятелката му е педагог и това се оказа прекрасен коз в целия план. А какъв беше планът? Вече мога да го разкажа като реалност: купихме едно прекрасно място с няколко запазени стари къщи, които превърнахме в уютно място за семейна почивка и детски лагери.
Аз и мама поехме кухнята – знаете ли колко са вкусни мекиците сутрин на чист въздух? Сестра ми развежда гостите из околността, а край нас е пълно с великолепни исторически забележителности, които добър екскурзовод може да превърне в истинска приказка… Баща ми е във вихъра си – конюшнята е неговото място: всички гости, особено децата, обожават разходките с коне. А Ани има два кабинета – в близкия град и в една от къщите.
През летните месеци лечението е под открито небе, сред песните на птиците. Ани чака бебе – задоми се с местния лекар Любо. Вече и той е част от семейството. А аз… Ами аз съм влюбена в учителя си по карвинг. А той е влюбен в мен. Само трябва да намерим сили да си го кажем, най-накрая! Но и това ще стане.
Е, кажете ми сега, как човек да не обича раздрънканите маршрутни? Понякога маршрутът им толкова променя живота ти, че не можеш да си обясниш късмета си… И дори да не вярвате във феята на зъбките, тя може да се яви на пътя ви. Също като моята!
Н.В.
Източник:Журнaл за жeнaта
Снимка:Pixabay.com