Сигурно си казвате: това не е възможно! Е, и аз мислех така, но се оказа, че понякога късметът те сполита като водопад – множество малки капчици се изливат върху теб със сила, която те кара да се радваш, че си жив. И да вярваш, че всичко в този живот има смисъл.
Няколко години от моя живот минаха като наниз от неприятности: не успявах да си намеря нормална работа, хванах дългогодишния си приятел в изневяра, а болниците бяха станали мой втори дом – все нещо ми се случваше и трябваше да лежа за изследвания или лечение. Имах чувството, че съм наказана за нещо, само дето не се сещах за какво.
Една сутрин, както си седях на масичката в кафенето пред една болница, при мен седна една елегантна дама.
Имаше тъжен поглед. Заговорихме се – оказа се, че е отчаяна, защото сестра й лежи в болницата.
Нищо не можели да направят, никой не успявал да постави точна диагноза на състоянието й. Аз също споделих с нея как се боря с различни неразположения и все не стигам до пълно излекуване. Поговорихме, поронихме заедно сълзи, посмяхме се. И толкова си допаднахме, че се разбрахме да се видим отново на следващия ден.
На третата ни среща вече и двете обмисляхме нова стратегия: бяхме решили, че и аз, и нейната сестра имаме нужда от нещо различно. И дори бяхме открили координатите на един лечител. След два месеца се чувствах като преродена.
Сестрата на приятелката ми също. Забравихме за лекарства и болнични заведения, а с моите две нови приятелки – чаровните сестри, се събирахме всяка седмица на по кафе. Бяхме надъхани за живот и заедно смятахме, че взаимно сме си донесли късмет.
След още два месеца си намерих и работа – случайно, по обява от вестника, в който с моите приятелки бяхме подхванали една голяма кръстословица.
Попаднах на малка семейна фирма, в която имаха нужда точно от специалист като мен. След три месеца работа те настояха, че ми е време за малко отпуск и ме пратиха на почивка на морето. А там… Там изживях най-забавното влюбване в живота си.
Както си лежах на плажа, изведнъж върху мен се стовари една волейболна топка.
– О, извинете! – каза усмихнато симпатичният мъж, който дойде да прибере отправената далеч от групата топка.
– Няма нищо – усмихнах се аз и подадох топката. Легнах спокойно на пясъка, но след минута случката се повтори.
– Вече станахме много досадни, но очевидно тази топка има нужда от още един играч. Ще се включите ли?
Е, как можех да откажа на тази покана? Озовах се в много приятна компания.
Неусетно симпатичният мъж от плажа се превърна в център на моето внимание, а очевидно аз – в център на неговото. Не ни трябваше много време – втората вечер се превърна в най-романтичния момент в моя живот
Пътувахме заедно към София – пристигнахме късно вечерта и той ме остави пред нас. Но още на следващата сутрин бяхме заедно на кафе. Прекарахме чудесен месец, шляейки се всяка вечер из приятно осветените улици на есенна София.
Една сутрин моята хазяйка ми заяви, че спешно трябва да напусна квартирата. Отчаях се и се обадих на Венци.
Той, разбира се, каза: „Ще намерим решение“… И се разбрахме да се видим в нашето кафене час по-късно. Аз имах вече уговорена среща с моите две приятелки. Това си беше нашият ден.
– Нямаш проблем – каза едната – спокойно можеш да се нанесеш при мен, синът ми каза, че до няколко дни планира да се изнесе, защото иска да живее самостоятелно. Има тайнствена любовна връзка – още не ни е запознал. Май смята да й предложи брак.
Благодарих й и реших да се възползвам от поканата, ако не открия друг вариант.
Тъкмо допивахме кафето и те щяха да тръгват, когато видях Венци. Идваше точно зад гърба на моите приятелки.
– Ето те – каза той и ми лепна чудесна целувка. А двете дами срещу мен седяха със смесица от радост и учудване в погледа. – Няма какво да го мислим повече. Изнасяме се заедно на квартира – вече уговорих да огледаме две. Само искам да ми кажеш нещо – нещо много важно.
В този момент извади чаровен малък букет от рози и… „Ще се омъжиш ли за мен?“
…всичко стана толкова бързо, че изобщо не осъзнах какво става.
– Да! – казах с най-голямата усмивка – на устата и на душата. Обичах го, нямах нужда от време за размисъл.
В този момент се чуха тихи аплодисменти срещу мен – бях забравила, че приятелките ми са още там. Чак тогава Венци се обърна и ги забеляза:
– Мамо? Лельо?
А така! Ето това пък никога не би ми хрумнало. Всичко между нас двамата беше станало толкова бързо, че аз изобщо не бях споделила с приятелките си подробности за новата си любов, а той просто не им беше споменавал името ми.
Не питайте: всичко се разви със скоростта на светлината: оженихме се след месец. Ролята на свекърва в моя живот зае една от най-близките ми приятелки. А Венци – той продължава да ме възхищава и до днес с любовта си към мен, с отношението към близките си, с невероятното внимание, с което се грижи за нашите двама близнаци – Диана и Тодор.
Никога не съм си мислила, че животът може да ме изненада с толкова много красиви събития и то именно в момента, в който спрях да обмислям и планирам. Защото всичко това наистина няма как да го планираш.
М.
Изт.:“Журнал“
