Когато се озовах в прегръдките на моя колега Ивайло, се почувствах безкрайно щастлива. Тогава ми се прииска да стана негова любима.
Да, с течение на времето желанието ми се сбъдна, но трябваше да го деля със съпругата му Евелина.
Тъкмо бях назначена във фирмата, в която работеше Ивайло, и ме изпратиха заедно с него в командировка в столицата.
Там трябваше да направим една много важна сделка. Двамата отлично се справихме със задачата.
И понеже всичко мина успешно, Ивайло ми предложи:
– Искаш ли да изпием по едно? Не всеки ден човек сключва такива договори.
На драго сърце приех поканата му. Отидохме в бара на хотела, в който бяхме отседнали. Поръчахме си уиски.
Питието ни поотпусна и ние започнахме да си приказваме сладко-сладко. Изведнъж, съвсем ненадейно, колегата ми ме целуна. Аз бях малко изненадана. После Ивайло поиска да си тръгнем.
Когато се озовахме в асансьора на хотела, той ме сграбчи в обятията си. Изобщо не се опитах да се съпротивявам. Беше ми приятно да усещам дъха му. После го последвах в стаята му. Прекарахме една незабравима нощ.
След като се прибрахме в Русе, нямах търпение да разкажа за случилото се на колежката ми Таня. Имах й пълно доверие.
– Не бива да се влюбваш в него – предупреди ме тя.
– Защо?
– Защото е женен.
Изобщо не бях подозирала, че е семеен. Той бе едва на 27 г. Мислех си, че в днешно време мъжете не се женят толкова рано.
И понеже продължавах да не вярвам, че е семеен, го попитах дали е така. Той бе искрен и ми призна, че от една година е обвързан.
Въпреки това станахме любовници. Връзката ни с всеки изминал ден все повече укрепваше.
Срещахме се в апартамента му, който бе наследил от баба си и дядо си.
Един неделен ден, както си лежах до него, му казах:
– Моля те, разведи се. С мен ще ти бъде по-хубаво, отколкото с нея.
– Обичам те много, но не мога да го направя – отвърна той.
– Защо?
– Тя е тежко болна.
– От какво? Защо нищо не си ми казал досега?
– Наскоро научихме, че има рак на едната гърда. В такъв момент не мога да я напусна. Съгласих се с него, че не бива точно сега да я изостави. Жена му щеше да има нужда от подкрепата му. Беше ми жал за нея.
Толкова много й съчувствах, че когато Ивайло ми каза, че ще я оперират в четвъртък, през целия ден се молих всичко да мине успешно. След като ми съобщи, че са я изписали от болницата, спряхме да се виждаме.
В този момент неговото място беше до съпругата му.
Изминаха 4 месеца от операцията на жена му. През това време Ивайло изобщо не ме канеше на среща. Един ден го попитах какво става:
– Евелина продължава да не е добре. Може да се наложи втори път да я оперират.
– Разбирам притеснението ти, но трябва да помислиш и за мен.
– Права си. В края на седмицата може да измислим нещо.
Той удържа на обещанието си. Отидохме в апартамента и се любихме. Прекарахме чудесно. Преди да си тръгне, започнах отново да го моля да се разведе. Това го ядоса:
– Никога няма да го направя. Жена ми е сестра на шефа…
– Това ли било! Сега остава да кажеш, че не е била болна от рак.
Той нищо не отговори. И за да не се караме повече, си тръгна.
След няколко дни в офиса дойде една чернокоса млада жена. Тя търсеше Ивайло. Таня й каза, че всеки момент ще се върне. Колежката ми я заведе в неговия кабинет. След като се върна от там, я попитах коя е дамата. Тя ми отговори, че е съпругата на моя любовник. Щом научих това, отидох в кабинета му уж да взема нещо.
Направих го, за да мога да преценя дали наистина е болна. Но жена му не само че нямаше болнав вид, а и изглеждаше великолепно. Почувствах се неловко. Помислих си, че изобщо не мога да се сравнявам с нея. Тя беше много по-красива…
След като се върнах от стаята на Ивайло, попитах Таня дали е чула, че съпругата му е болна от рак.
– Не. Ако имаше такова нещо, всички щяхме да знаем – бе категорична тя.
След известно време започнах да се чувствам отпаднала. На всичкото отгоре започна и да ми се повръща.
Оплаках се на Таня. Тя предположи, че съм бременна. Въпреки че не ми се вярваше, реших да си направя тест. Той беше положителен. Отидох да се прегледам и на лекар. Оказа се, че наистина чаках дете. Слава Богу, че бях едва във втория месец. Тръгнах си от гинеколога доста объркана. Чудех се как съм забременяла.
После се сетих, че когато бях с Ивайло за последен път, се любихме, без да се пазим. Успокояваше ме мисълта, че бебето все още можеше да се махне. Но не бях сто процента сигурна, че искам това. Обадих се на Ивайло, за да му съобщя новината.
– Искам да го махнеш! – настоя той.
– Не, няма да абортирам.
– Тогава ще направя така, че да те уволнят.
– Няма да ме уплашиш!
Напук на Ивайло реших да задържа бебето. Мислех си, че той нищо не може да ми направи. Оказа се, че греша. Наистина останах без работа. Тогава една моя приятелка ми уреди да стана продавачка в книжарницата на братовчед й. Той отначало не искаше да ме назначи, но след това прояви човечност.
Дъщеря ми се роди седмаче. Но слава Богу, че е добре. Кръстих я на баща й – Ивайла. А на него все още не съм казала. И може би никога няма да го направя.
Драганова
Източник:Журнaл за женaта
Снимка:Pixabay.com
