С Васил сме гаджета почти три години, а от една живеем заедно.
Аз познавам неговите родители, той – моите.
От пролетта и двамата работим, което ни обнадежди да правим и по-смели планове за бъдещето си, дори заговорихме за сватба и дете.
Но всичко се обърка в началото на юни, когато майката на Васил почина внезапно!
На връщане от работа получила масивен инфаркт, паднала на улицата и на път за болницата издъхнала.
Шокът беше огромен, болката – неописуема за цялото семейство.
Неотстъпно бях до мъжа, когото обичам и с когото избрах да живея.
Споделях безсънието му, бършех сълзите му, мълчаливо понасях да пресушава чаша след чаша.
Държах го за ръка, докато пропадаше в черната дупка на скръбта си.
Не го оставях сам дори когато ме гонеше, за да не виждам колко страда.
Но вече месеци Васил е все в това състояние – с никого не се вижда, може с дни да не ми проговори, каквото и да предложа да направим, той отказва.
По цял ден стои вкъщи и нищо не прави.
Взе си дори неплатена отпуска, което означава, че може и да няма къде да се върне на работа.
Не зная как да му помогна.
Осъзнавам колко е голяма загубата му, но когато му кажа, че животът е за живите и трябва да продължи, той ме обвинява, че съм цинична.
Може и да е прав, но аз се замислям и за друго: по пътя ни със сигурност ще има много тежки изпитания – ако той при всяка трудност реагира така, как ще се справяме?
Ако трябва винаги и за всичко аз да съм силната, едва ли ще издържа.
А и не съм сигурна, че искам това.
Имам нужда от мъж, с когото да споделяме грижите си, а не от човек, когото да влача със себе си.
Страхувам се да споделя това дори с близките си, може и на тях да се сторя безчувствена.
Ще бъда благодарна на всеки, който ме посъветва как да спася връзката си и как да продължа живота си нататък.
Анонимна
Снимка: Pixabay.com
