Ани П. (на 31 години) ражда дъщеря си и я оставя в дом за деца, лишени от родителски грижи. Но известно време след това променя мнението си и взима малката при себе си. Ето какво разказва тя.
Когато бях младо момиче, заболях от рак на матката. След като ми направиха операция, успях да се преборя с болестта.
Но в мен дълбоко си остана съзнанието, че няма никога да имам деца. Затова планирах живота си, съобразен с тази мисъл.
Изградих много добра кариера като финансист, заминах за известно време да работя в чужбина за повече пари, пътешествах винаги, когато имах възможност. Имах и много приятели, естествено.
В един момент обаче започнах да чувствам, че с тялото ми става нещо странно. Не можех да разбера какво ми е, посетих личния си лекар, който ме прати на гинеколог. Отидох, макар и доста скептична, и с учудване чух неговата диагноза – бременна в четвъртия месец.
Скрих от всички, че чакам дете.
Това за мен беше ужасен шок. Нямах постоянен партньор и не исках да ставам майка. Не бях подготвена за такава промяна в живота си.
Та какво можех да дам на детето? Тъй като нямах отговор на този въпрос, се опитах изобщо да игнорирам тази новина. Реших да не мисля за бременността си. Може пък да загубя детето междувременно…
Почти не напълнях и така успях да скрия коремчето си от всички. Носех по-широки туники отгоре и не ми личеше.
Пет месеца по-късно, вече в деветия месец, напълно безгрижно, си позволих да тръгна на мечтаното пътуване до Южна Америка, което бях планирала месеци преди това.
Всичко беше уредено и предплатено, затова не се поколебах да замина. Пристигнах и се отдадох на екзотичното преживяване. И изведнъж започнаха болките. Така се наложи да родя моята дъщеря в една болница по пътя.
Нарекох я Зара. Мислех да я оставя там, но по време на пътешествието си видях много бедност и нищета, затова реших да се върна у дома и да я дам в дом за деца, лишени от родителски грижи.
Пътуването обратно беше изпълнено с трудности. Не можех да излетя от Буенос Айрес със Зара, но от посолството ми помогнаха и й издадоха паспорт.
Така най-после се прибрах, напълно изтощена след раждането, с бебе на ръце и без никакви пари у себе си, защото престоят и раждането в далечната страна бяха изчерпали всичките ми парични ресурси.
Със свито сърце
Добрахме до вкъщи и най-после успях да се възстановя и да си почина. На другия ден предадох Зара на социалната служба. Да, вече имах чувства към малката Зара, но превъзмогнах колебанията си. Затова я оставих в дома и след два дни се върнах в банката, защото ме чакаше много работа.
Тъй като не бях се отказала от родителски права, един ден ми се обади една служителка от дома.
Дъщеря ми не била добре, през цялото време, откакто я бях оставила.
Отидох да я видя и сърцето ми направо изстина при вида на малкото човече.
Тя боледуваше по-скоро душевно и линееше, разказаха ми от дома. Направо се разкъсвах от противоречивите си мисли.
Но все пак мина малко време и тогава се реших. Събрах цялата си смелост и разкрих моята тайна – на шефа си, на колегите си, на приятелите си. И взех детето си обратно при мен.
Никога не съжалих за това, което направих. За това, че задържах Зара при себе си. Вече не мога да си представя да живея без нея. Това е най-голямото щастие за мен.
Засега двете сме сами, но се надявам някой ден да срещнем и човека, когото ще обичаме и който ще ни обича. Аз събрах смелост да се променя и сега сме щастливи – и двете с дъщеря ми!
Историята е публикувана в сп.“Журнaл зa женaта“
