Понякога едно пътуване може да се превърне в истинско приключение. Стига да го поискаш.
А като се настроиш така, непрекъснато откриваш нещо, хората, които срещаш, се оказват истински чешити, а удовлетворението, с което приключваш, те кара да заживееш на пълни обороти.
Обичам да снимам – това ми е страст от малка, въпреки че се реализирах в нещо съвсем различно – станах компютърен специалист. Но си останах маниак на тема фотография.
И тази страст ме доведе до едно интересно събитие – международен фотоконкурс, организиран от една компания. Там журито направо се влюби в моите снимки, които се превърнаха в рекламна брошура на фирмата, а моята награда беше едномесечна екскурзия из малки селца в Европа.
Необикновената екскурзия
С какво да започна? Може би с невероятно красивите пейзажи, каквито не бях виждала до този момент.
Сякаш на всяко следващо място попадах на друга планета. Но най-интересно от всичко ми беше да се срещам с хората. Като че ли не си бях давала сметка колко различни са хората по света!
В едното село ме посрещнаха най-разумните кучета пазачи. В друго хората правеха невероятни пана от живи и сухи цветя, по които туристите просто полудяваха. В трето приготвяха най-прекрасната зеленчукова яхния.
Зад всичко това стояха човешките характери!
Помня един дядо, който сутрин обикаляше цялото село, за да поздрави всички. На друго място попаднах на една мила жена, която имаше пет прекрасни дъщери: всяка с някакъв талант, който майката с невероятен усет беше доловила и развила. Големи сладури, въодушевени от всеки един ден в живота и без желание да бягат от селото.
Харесвах тези хора. Липсата на излишна амбиция им даваше възможност да се наслаждават на всичко, да посрещат всеки ден с ентусиазъм и да го изпращат с удовлетворение.
Моето външно присъствие
Помня едно селце в сърцето на Европа, което ме срещна с невероятно семейство. Разхождах се и снимах, защото такава беше идеята на пътуването – да снимам, а после да издадем фотоалбум. Вече знаех, че няма да спра само до снимките – към всяка от тях имах какво да кажа.
На една от уличките срещнах много мило семейство с малко момиченце с непослушни букли, което още ходеше несигурно, но пък се усмихваше, сякаш светът се подчиняваше на всяка нейна крачка.
– Добър ден! – поздравих аз и се усмихнах, а те ми отвърнаха със същото. Позволиха ми да снимам малката, а после ме поканиха в дома си. Сиси и Карл се оказаха много симпатични хора. Сиси сякаш беше малко резервирана, но Карл все се смееше.
Разпитваха ме за снимането, за компютрите – за тях бях любопитно външно присъствие, което беше рядкост в селото им. Постепенно, от дума на дума, стана ясно, че Сиси иска да заминат, защото „това село е много затънтено“, а Карл съвсем не желае. Поскараха се, а аз замълчах тактично. На следващия ден с Карл се срещнахме, за да обсъдим дали не бихме могли да работим заедно – поприказвахме, разменихме си имейли.
А на третия ден получих гневна бележка от жена му: „Не се появявай повече в дома ни – имаме дете, не те ли беше срам да прелъстиш моя Карл?“…
Бях шокирана. Сиси беше убедена, че нейният съпруг й е изневерил с мен. А привечер Карл намина за малко през кафенето, за да ми се извини заради жена си:
– Така е – дойде ли някоя жена в нашето село, Сиси е убедена, че й изневерявам. Има си своите страхове…
Просто много ме обича.
Той изневерява, тя изневерява…!
Тръгнах си от това село с надеждата, че не съм развалила семейство. От честата служебна кореспонденция с Карл се сближихме много и беше нормално да разбера промяната в живота на неговото семейство още същия ден, в който жена му го напусна. За нея явно онова чаровно място беше тясно – искаше да види свят и това е!
А Карл остана с дъщеричката си там и продължи да прави планове за работата си в този район. Пък и моите планове бяха свързани с този регион и селата в него.
След моето пътуване нашата компания (която работи в много европейски държави) реши, че има смисъл да вложи повече в това село и в други наоколо. Нямало смисъл да построят няколко къщички, където да работят програмисти – на спокойствие, както го правеше Карл.
Това се оказа изключително печелившо, а пък аз често пътувах до там по работа. Опознах Карл и дъщеря му и много се сближихме.
Не, не си мислете, че историята завършва с това как аз заемам мястото на Сиси. Съвсем не: Карл и малката винаги говореха с такава обич за нея, че дори и аз започнах да я ценя, без да я познавам. Никой не я упрекваше за нищо. Те просто я чакаха търпеливо.
Завръщането
И един ден тя се върна – съкрушена, натъжена от това, което е срещнала извън родното си място. Не, не й беше харесало. И тя се връщаше към всичко онова, което обичаше безрезервно. Някакво странно мечтание я беше накарало да поиска повече свобода, простор. Но те не й бяха дали нищо красиво. Тя се прибра, а съпругът и дъщеря й я посрещнаха с усмивка и прегръдка.
Тези отношения ме стоплиха толкова много, че си казах: колко е хубаво да обичаш и да те обичат. Тогава нищо няма значение – грешките се прощават, разделите преобразуват чувствата в още по-силна обич… Тази история, събрана от мен в няколко снимки, се превърна в най-красивото ми откритие за света и хората. И сега съм убедена: и моята любов ме чака някъде по пътя, само трябва да не я изпусна.
Н.Х., някъде по пътя
Източник:Журнaл
Снимка: Pixabay.com
