Трудно е човек да се погледне отстрани, особено когато е влюбен. Трудно е да постъпва спрямо собствените си желания, когато иска да даде всичко от себе си на друг. Но трябва да го направите в един момент, ако иска да запази душата, сърцето и партньора си.
Винаги съм мечтала за семейство. И когато срещнах Георги, знаех, че той е Човекът, Мъжът. Беше мил, галантен, интелигентен, забавен, излизахме често, организирахме си романтични уикенди. Прекрасни моменти! Щастието ми продължи три години.
Не, не си мислете, че съм върла почитателка на Бегбеде (за непосветените Фредерик Бегбеде е автор на книгата „Любовта трае три години“, в която пише така: „Първата година човек казва: „Ако ме напуснеш, ще се убия“. Втората година казва: „Ако ме напуснеш, ще страдам, но ще ми мине“. Третата година казва: „Ако ме напуснеш, ще изстудя шампанското“.)
Просто при нас всичко се промени в края на третата година. Не знам, може би нещо е започнало да ми липсва. Може би съм се почувствала леко пренебрегната… Или просто всичко е било толкова идеално, че съм започнала да се чудя дали е истинско!
Първо се появиха съмненията.
Нямах повод да подозирам Георги. Не ми е давал никога такъв. Но аз се съмнявах, че все пак не може да е толкова чист и невинен. Търсех под вола теле, измъчвах се. Започнах да го наблюдавам, да следя кога излиза, кога се прибира, с кого говори, с кои приятели се вижда…
Отначало той сякаш не забеляза странното ми поведение. Но после се раздразни. И така се появиха скандалите. Ние, които никога не сме се карали, сега стигнахме почти до физическа саморазправа. Удари ми шамар, когато му казах, че най-вероятно се вижда с някоя друга, след като не иска да излезе с мен.
Обясненията му, че е прекалено уморен, дори изтощен, не ми вършеха работа и толкова истерично повтарях да си признае изневярата, че накрая го вбесих и играта загрубя.
След плесницата се стресна и той, но сякаш се разтовари. Въздъхна, каза, че съжалява много и ме попита дали искам да се разделим. И това ме изненада.
Не го очаквах. Не исках да се разделяме. Обичах го. Но той настояваше. Твърдеше, че щом не съм щастлива с него така, щом нещо ме притеснява, трябва да си дадем време… И се изнесе.
Животът ми изведнъж потъна в тъмнина.
Направих опит да говоря с Георги, да се извиня, да обясня. Но не се получаваше. Избягваше ме. Каза, че иска време да остане сам и да размисли, че ми дава време и на мен да реша дали го обичам.
Две седмици след разрива ми се обади. Искаше да сподели, че е получил повишението в офиса. Говорихме си два часа. Заболя ме ръката да си държа телефона. Открих, че има неща, които не съм подозирала за него.
За характера му. Че покрай всекидневните дреболии съм пропускала да забележа толкова мили черти и нежни жестове в поведението му. След като затворих телефона, ми стана страшно мъчно. Искрено съжалявах, че с глупавата си ревност прогоних човека, който е държал на мен толкова много.
В следващите дни продължихме да си говорим. Понякога за 10-15 минути, друг път за 2-3 часа. Разговаряхме за всичко, което ни се беше случило през деня, за общи приятели, за филми, книги, дори за политика.
Обсъждахме разгорещено и някак си настървено нещата от живота. А аз все повече се убеждавах, че първия път не съм сгрешила, че той е Мъжът. Не исках обаче да насилвам нещата. Не исках да го отблъсна отново.
Исках той да разбере, че го обичам, че съм онази, в която се е влюбил някога, че съм отново същата и сега, че си струва да бъдем заедно завинаги.
И тогава се появи другият.
Колега, който наскоро се беше разделил с приятелката си. Покани ме на кафе, уж да си поговорим за справянето с проблема „бивши“. После ме покани на басейн, на хотел… Последната стъпка не я направих.
Спрях навреме и си зададох въпроса защо правя неща, които съм се страхувала да не прави Георги? Толкова ли бързо ми е „минала“ любовта и искам ли да спася изобщо връзката си… Може би исках да си отмъстя, да се почувствам търсена, „конвертируема“. Но всъщност се почувствах зле. Това не бях аз…
Обадих се на Георги и му казах, че имам нужда да се видим. Този път той не отказа. Може би е усетил нещо в гласа ми. Подраних за срещата и седнах в кафето, в което си бяхме определили да се чакаме.
Поръчах си студена вода за пиене, да се успокоя малко, докато се появи той.
В един момент пред мен изникна огромен букет с маргарити – любимите ми цветя. А отгоре, върху едно от цветята, се мъдреше малък, но красив пръстен.
Буквално хлъцнах, т.е. се задавих с водата, която отпивах. Не очаквах подобно развитие.
Хвърлих се на врата му и замръзнах.
Не исках да го пускам, за да не изчезне мигът. Естествено, след като премина първият шок от изненадата (нали знаете, че стрес причиняват и радостните събития), казах „да“.
Венчахме се на скромна церемония в малка квартална църква в София. И си подарихме най-невероятното сватбено пътешествие.
Един пълен месец (не само седмица, както се случва с днешните младоженци заради вечните ангажименти и липса на време, а истински меден месец) обикаляхме из Европа с велосипеди. Няма по-вълнуващ начин да опознаеш най-добре човека до себе си от този да пътувате заедно.
Никога повече не съм си позволявала да се съмнявам в Георги. Никога не му разказах за срещите си с колегата. Реших, че новият ми живот трябва да бъде живян от моето ново Аз – усмихнато, щастливо, доверчиво и влюбено. Вече три години сме щастливо женени. И съм убедена, че любовта ни ще трае много повече от 3 пъти по 3 години… Защото и двамата се грижим за нея!
Петя
Изт.:“Журнал“
