Таксито е като един малък свят със своите правила… А аз управлявах един такъв свят няколко години – да, колкото и да е необичайно за жена, работех като таксиметров шофьор.
Започнах малко насила, но само това умеех. И таксито напълно преобрази всичко. Когато бях малка, баща ми въртеше волана по 12-13 часа на ден.
И понякога се налагаше да се возя с него в таксито, защото майка ми ни напусна с гръм и трясък, когато бях на 6.
Е, не всеки случва на майка – такава, каквато я описват в хубавите приказки. Но пък аз имах баща за чудо и приказ. Учеше ме на всичко, което умееше.
А когато се налагаше да пътувам с него, беше време за нашите разговори за живота. Така че всички най-важни мъдрости научих на предната седалка до шофьора.
Докато усърдно обсъждахме моите приятелства, мечти, грижите на татко и някои от клиентите му, аз имах чувството, че лично карам колата – не знам дали сте го изпитвали.
Нямах намерение да ставам шофьор – мечтаех да стана детска учителка, но съдбата ми беше отредила друго…
Баща ми си отиде изненадващо – разболя се тежко и всичко се разви само за два месеца. Това ме съсипа.
Кажете ми, как можеш да учиш, когато сърцето ти се къса от мъка, а джобовете – от пръстите, които ровят и търсят някоя стотинка? Ако не захванех някаква работа, щях да гладувам… И подкарах татковото такси – не, че имах друг избор.
От простаци до професори…
Това беше пъстрият контингент пътуващи в моето такси… Моят университет се оказа на четири колела – в жълто, с червена и зелена лампа.
Най-интересното е, когато нощем ме обземе състояние ПМС – не, не е това, което си мислите, а е лично мое шеговито съкращение от „пътниците мъчат съня ми“… Защото размислите късно вечер обикновено са предизвикани от техните разкази и споделени радости и болки.
Веднъж толкова се впечатлих от една история, която изслушах в таксито като изповедник, че не можех да се отърва от тежките мисли дни наред. И докато си карах по добре познатите булеварди, уж спокойно, изведнъж усетих силен сблъсък, след който настъпи пълен мрак…
По-късно разбрах, че съм се озовала в средата на кръстовище, след преминаване на червено. Явно душата ми толкова силно е имала нужда от „зеленото“ спокойствие, че очите ми са видели зелено, вместо червено…
Някакъв временен далтонизъм, който ме хвърли в двумесечна кома. Когато се събудих, стаята беше празна – кой ли да бъде там?
Бях напълно сама на този свят. Е, какво да се прави – трябва да го живееш този живот, дори и да ти поднася тежест след тежест. Надявай се, пък може и да изгрее слънчице на твоята улица!
Така – с моя вечен оптимизъм, който ме е спасявал неведнъж, се възстанових много бързо и отново се качих на таксито. Като се е случило веднъж, кой е казал, че ще стане пак? От време на време возех един симпатичен човек, чието присъствие ме успокояваше.
Е, случвало се е да хвърля око на някой пътник, но все пак съм професионалист… Пък и май никога не ми е вървяло много със силния пол – така и не се научих на женските хватки за „сваляне“ на мъже… Вероятно годините, изживени с баща ми, са направили психиката ми по-корава… За мен нещата се подреждат по друг начин – важно е да си свестен, моралът ти да си е на мястото… Пък останалото – каквото даде господ…
Е – даде ми! Не знам с какво съм заслужила, но именно онази катастрофа ме превърна в най-щастливия човек на света… Когато една сутрин отидох в болницата на преглед, седнах пред кабинета и, поради открехнатата врата, станах неволен слушател на разговора на моя лекар с някакъв мъж…
– Тя е добре – не се притеснявайте! Вие много й помогнахте, като идвахте тук всеки ден. За хората в кома е важно да им се говори, за да може да се поддържа мозъчната им дейност. Това със сигурност помогна тя да се събуди сравнително бързо. А защо искате да останете анонимен? – говореше докторът.
– Достатъчно ми е да знам, че е добре – отвърна непознатият.
– Май още чувствате вина – не вие, а тя е минала на червено – не се обвинявайте…
– Да, но се удари в моята кола… Какво?
Някой е стоял до мен…
… цели два месеца? Мислех, че съм чувала баща си – аз визуализирах в сънното си състояние неговия образ, докато всъщност ми е говорел напълно непознат човек, който…
Вратата на кабинета се отвори и – ето това вече беше изненада: непознатият всъщност беше моят любим клиент – онзи, който ми действаше като вдъхновение и релакс едновременно.
– Нима вие…
Изобщо не знаех какво да правя… Но лекарят така се засмя, че ни накара да го погледнем учудени.
– Колко хубава двойка сте – като онези, които не можеш да си представиш един без друг…
И така започна най-неочакваното в моя живот: голямата любов. Хората разчитат на съдбата, но не очакват тя да ги сюрпризира със силен сблъсък в средата на кръстовище.
Аз не се оплаквам. Срещнах своя принц така и съм щастлива съпруга и майка на двама близнаци… Да, майка съм – в истинския смисъл на думата.
А моят любим се оказа прекрасен кулинар, който научи и мен… Направихме си малко ресторантче в краен квартал, където той имаше къща от дядо си…
Децата ни израснаха като самите нас – все навън, с прашасали ходила и надрани колене, но усмихнати до ушите и със зачервени бузи.
Ако някой мечтае за хубаво семейство, то значи си представя моето. Но аз не си го давам.
В.Н.
Историята е публикувана в „Журнaл за женaтa“
Снимка:Pixabay.com
