Завърших 12-и клас почти като отличничка, сякаш напук на баща си, който не вярваше, че изобщо ще приключа успешно с училището.
Изненадах нашите и с друго – приеха ме във Великотърновския университет.
И за да не помислят, че някой е сменил дъщеря им, след последния изпит заминах при баба и там, в малкото балканско градче, станах сервитьорка в заведението на братовчед ми.
Как така, питаха родителите ми – студентка, пък ще разнасям питиета и ще понасям просташките свалки на провинциалните пияници…
С Дони сме заедно цяла година, но и той не беше във възторг, че заминавам. Изревнува и това ме вбеси. Амбицира ме, тръгнах дори три дни по-рано, абсолютно го бях отсвирила – нито телефона си вдигах, нито компютъра поглеждах.
На четвъртия обаче се размекнах и вместо на рождения си ден да се скрия от него, както мислех, му казах, че го обичам и искам да празнуваме само двамата.
Знаех, че не е от ранобудните, и не го чаках преди обяд. Пък и малко след полунощ бях получила първите целувки, пожелания и неговото сладко „Обичкам те!“.
Той обаче ми звънна още в 9 и каза, че пътува към мен. Говорихме, смяхме се, той пускаше в колата нашите любими парчета.
По едно време телефонът прекъсна и помислих, че вече е съвсем близо – преди града има един участък, където връзката се губи. После го набрах, чух само едно „Ало“ и някакъв ужасен шум – стържене на спирачки, удар на ламарини, викове… После стана тихо. Побърках се.
Както си бях по пижама, скочих, хвърлих две шепи вода на очите си, облякох се и изхвърчах. Помолих сина на съседите да тръгнем към магистралата, дано някъде по пътя разбера какво се е случило. Тъкмо излязохме от града, срещу нас видях Спешна помощ с пуснати сирени.
Изтръпнах и тъкмо да извикам, че се връщаме, видях колата на Дони, която следваше линейката. Оказа се, че той е качил двама леко ранени в инцидент, станал пред очите му, и ги кара в болницата.
Изобщо нямаше спомен какво е направил с телефона си, така и не го намерихме.
Намерихме обаче още една причина да се обичаме и да го повтаряме без повод. Вечерта, вместо да се усамотим – бях се сменила с една колежка, ние прекарахме два часа при пострадалите хора.
Не бях празнувала такъв рожден ден, не бях и помисляла за „купон” с непознати.
Сутринта едва не умрях от ужас, че нещо лошо се е случило с Дони, а вечерта двамата прегърнати убеждавахме хората, на които той помогна, че не сме направили кой знае какво.
Беше хубаво и различно от всеки друг път и от всеки друг мой рожден ден.
Лори
Снимка: Pixabay.com
