Когато бях малка, си мислех, че няма нищо по-прекрасно от това да си дете. Приятелките ми бързаха да пораснат – навличаха роклите и обувките на майките си, а аз не исках да изоставя играчките, детските конструктори и боичките за рисуване.
С тях рисувах нашето щастливо семейство – аз, татко, хванал ме от едната страна, и мама, която ме държи за ръка от другата страна.
В далечината се виждат баба и дядо, усмихнати до уши. Кой можеше тогава да предвиди, че от щастливото ни голямо семейство няма да остане и помен?
Влюбените очи на баща ми…
Татко беше инженер, вечно вглъбен пред компютъра, а във времето, в което очите му през диоптрите не бяха втренчени в машината, гледаха безумно влюбено мама. С тези влюбени очи той приемаше всяка нейна странност – ексцентричните й дрехи, силно духовните й книги, странно рошавите й приятелки.
На по-късен етап започна да приема и по-честите й командировки, това, че закъснява след работа, това, че за вечеря пак ще хапваме странна, уж азиатска салата, защото мама пак ще се е извинила, че няма време да сготви.
Татко преглъщаше необичайните мамини салати така, както с лекота преглъщаше и прищевките й – всеки от тях да обитава своя отделна стая, закуската да е най-важният момент за едно сплотено семейство.
Той гледаше как стрелката на часовника препуска скоростно сутрин и осъзнаваше, че за пореден ден ще е закъснял за работа, но покорно чакаше мама, недосъбудена, да запари уханен „бодърски“ чай, както тя го наричаше, да намаже препечената филийка с маслинена паста и после да я покрие с бекон.
Всяка сутрин мама приготвяше една и съща закуска, всяка сутрин татко закъсняваше, но всяка сутрин той почти мазохистично изтърпяваше това, само и само мама да е доволна.
А тя започна да посещава курсове по духовни практики, после уроци по йога и накрая се влюби в учителя си по йога.
С типичния за нея непукизъм, една вечер го съобщи на него и на мен: че е влюбена, че сърцето й има право да живее, че ние сме важни за нея, но самата тя има крещяща нужда от обич.
Логично, тогава по детски се питах: малко ли я обичах или толкова много не ми личеше, че тя не можеше да го разбере?
Татко не се развика, не направи скандал, зарови се в компютъра и като че остана там. Така или иначе, си живееха в отделни стаи. Почти нищо не се промени, освен моето поведение в училище – станах агресивна и безпощадна.
Дядо се зае да ме обгрижва – водеше ме по паркове, площадки, учеше с мен уроците, бършеше ми сълзите и ми говореше за това, че семействата се създават, за да бъдат цели и сплотени.
Когато мама подаде молба за развод и после официално се раздели с татко, баба не издържа и скоро след това почина. Дядо, от мъка по нея и от нежелание да вижда парченцата от разбитото семейство, полека-лека започна да губи зрението си. Запази контакта си с татко и гордо продължаваше да го нарича „моя зет“.
По детски усещах, че нещо е в мои ръце, но не разбирах точно какво. До един ден, в който, провокирана вероятно от разговорите с дядо, аз изнамерих от тефтера на мама домашния телефон на нейния любовник и се обадих на жена му. Попитах я знае ли тя, че нейният мъж излиза с моята майка.
В този ден сякаш убих сърцето на мама – любовникът й си се прибра в семейното гнездо, а мама остана за цял живот сама. Не съм сигурна дали с годините ми прости. Дали прости и тогава, когото ме видя да минавам под венчило с Томислав, дали оправда обаждането ми и тогава, когато аз родих Лори – моята дъщеря.
Без да осъзнавам, аз носех своя, но подобна на нейната ексцентричност – запалих Томислав и Лори по скалното катерене. После, за да се разтоварвам от компютърното си ежедневие, записах курсове по плуване.
Басейнът като че ли поглъщаше моя гняв – към света, към работата ми, а понякога и към Томислав, който ми се струваше все по-делничен и безинтересен.
Не исках и пред себе си да призная, че все повече започвам да приличам на мама. Нея обаче я разбрах истински тогава, когато се влюбих безпощадно в треньора си по плуване, Ангел. Усещах, че Томи и Лори не са ми достатъчни и имам нужда от свобода и любов.
Оставях Лори при дядо и скачах в колата, за да стигна по-бързо при Ангел. Лори ме питаше къде отивам, а слепият ми вече дядо хващаше по-здраво ръката й и галеше главата й. Любовта ми се разгоря още по-силно през последните месеци, до един ден, в който чаках три часа Ангел, но той не дойде.
Когато в плувния басейн го попитах какво става, той отговори, че има само една жена в живота му и това е съпругата му. Сякаш сряза с нож сърцето ми. Обляна в сълзи, хукнах при единствения, който ме разбираше – дядо. Хлипайки, се хвърлих на врата му, опитвайки се да му обясня, как някой е отнел живота ми.
И тогава забелязах сълзите в слепите му очи… И разбрах всичко… Дядо се беше обадил на жена му, така както някога направих аз. Дядо ми отне любовта. „Заради Лори“ – едва промълви той.
Трите женски същности…
Вече месеци се опитвам да „закърпя“ сърцето си, а то не спира да боли. С това кървящо от болка сърце, успях да възстановя отношенията с майка ми, както и да разбера, че на една жена е отредено да носи огромния, понякога непосилен товар да бъде и дъщеря, и съпруга, и майка. Товар, защото все някоя от тези три жени ще страда.
Не знам дали Томислав ми стана по-любим, но безспорно татко се издигна в очите ми – с безусловната любов към мама и мен и с огромната му сила както да прощава, така и да дава на човек шанс да лети. Тогава не той, а аз посякох полета на мама.
Сега този, който тогава ме утеши, изпепели моята любов – заради дъщеря ми, но и заради мен самата.
Защото полетът, както се оказа, не е в кратковременната сила на извънбрачната тайна любов, а в откритото и достойно семейно щастие. И няма как да не вярвам на слепите, но мъдри очи на дядо, през които аз някога откривах света.
Н.Т.
Източник:Жуpнaл
