Не мрънкайте за глупости! Приятелката ми Мария загуби цялото си семейство!

Мине не мине, и осъмвам в безпокойство за дреболии, в обида за поредното предателство от приятел, в планиране на сметки или ангажименти в предстоящ напрегнат ден, в притеснение за пораснали деца, които чудесно се справят и сами.

Не че нямат значение тези неща, но в никакъв случай не заслужават да прогониш съня си и на сутринта да се чувстваш изтерзана и безсилна.

Мария е друго нещо и я разбирам. Неотдавна ми сподели, че през последните месеци почти не спи нощем. Само придрямва, за да се стресне от поредния кошмар. И как не, жена с нейната съдба трудно може да намери покой и денем, и нощем.

Всичко започна преди пет години. Тогава приятелката ми загуби малкия си син – 13-годишния Асен. Докато карал колело на улицата, го блъсна кола. Не само семейството, но и всички близки и познати потънахме в скръб.

Асен беше толкова лъчезарно дете, мечтаеше да стане лекар и да измисли лекарство за най-страшните болести, за да излекува баба си и дядо си. Всъщност след трагедията с него те си отидоха един след друг само за месец.

Съпругът на Мария също не успя да понесе загубата на малкото си момче. Получи инфаркт и почина.

Опитвахме се да намерим някакво утешение за приятелката си, казвахме, че поне големият й син Пламен е до нея и ще й бъде опора. Преди година той замина на студентска бригада в Америка.

Първите месеци й се обаждаше почти всеки ден, разказваше й, че много му харесва и някой ден ще кандидатства за зелена карта, тя да не се притеснява – непременно ще заведе и нея в голямата страна.

После обаче Пламен изведнъж спря да се обажда, изчезна и дни наред никой от приятелите му, които бяха с него, не знаеше къде се намира. Скоро дойде страшната новина – тръгнал сам за Аляска, защото чул, че там на риболовните кораби се изкарват много пари.

Докато закусвал в някакво крайпътно заведение, край него избухнал скандал – непознати мъже се сбили. И добрият Пламен се намесил – опитал се да ги разтърве. Само че в суматохата единият го блъснал и синът на Мария, падайки, си ударил главата в бордюра.

Починал на място. Не мога да ви опиша какво последва… В края на краищата приятелката ми замина, за да погребе момчето си в чуждата земя. Добре поне, че не беше сама, придружи я един неин братовчед.

Когато се върнаха, не можах да я позная – беше побеляла напълно, състарена най-малко с 20 години и страшно отслабнала.

Тогава Мария ми каза: „Вече знам, адът е тук – на земята, а аз сигурно съм била най- голямата грешница в предишен живот, за да ме наказва така Господ.

Единствената ми молба към него е да затворя очи и никога вече да не ги отворя.

Каквото и да има в отвъдното, няма да е толкова страшно, колкото животът ми на земята. Щастливи са онези, в чиито сърца не властва единствено болката.“

Често, когато не мога да заспя, се сещам за думите й и вече знам – всяко безсъние като нейното е един малък ад.

Снимка: Pixabay.com