Животът ми изглеждаше предопределен. Но много неща се промениха и самата аз зададох различна посока на нещата.
Израснах в едно малко селце, където съдбата ми беше начертана от родителите ми още преди да се родя. Бяха ми определили за съпруг Филип, сина на приятел на баща ми. Беше малко по-голям от мен.
Нашите бащи бяха отраснали заедно в селото. И се бяха оженили за приятелките си в рамките на една година. Филип си го биваше – беше умел в ръцете, завърши добра гимназия в близкия град, а в почивните дни строеше заедно с баща си къща. Сякаш наистина всичко вървеше по техния план. Но в един момент се оказа, че Филип имал друг план: беше кандидатствал за някакъв двугодишен фермерски курс и го бяха приели.
Вечерта преди заминаването си, той ме попита: „Нина, ще ме чакаш ли?“ Аз просто свих рамене – не знаех. Но в тази вечер се разгоря страст помежду ни – той беше първият мъж в живота ми, въпреки че всъщност аз не изпитвах любов към него.
Като замина, ми пишеше. През първата година отговарях, но на втората реших да постъпя в университет – амбициите ми бяха далеч по-големи. Исках да уча в София. Журналистика. Мислех си, че ще стана известна. Исках да се махна от село. Но..
Не ме приеха!
За сметка на това обаче се запознах с едно момче. Не се върнах на село – останах да живея при Григор. Вече се виждах като негова жена. Но нашият роман приключи бързо – той каза, че любовта ни е свършила. Събрах си нещата и се изнесох при една приятелка. Изкарах там месец. И внезапно получих писмо от къщи: Филип се беше върнал. Беше питал за мен.
И аз реших да се прибера. Ако не се получи с него, поне щях да остана при роднините си. Не ми се реализираха плановете, но поне бях жива и здрава.
А всъщност дали бях здрава? Напоследък нещо не беше наред – трябваше да отида на лекар. На прегледа той простичко каза: „Ще трябва да отидеш в съседния кабинет на гинеколог – бременна си.“
Сякаш светът се срина върху мен. За аборт беше късно, пък и не исках да правя. Така че се прибрах у дома. Бременна. Но не казах на никого.
Всичко си потече по своя собствена логика: седмица след пристигането ми, Филип ме покани да видя къщата – и аз останах при него. След месец вдигнахме сватба. Но много скоро започна да ми личи и коремът ми растеше бързо. А Филип казваше: „Юнак расте, затова!“
Реших да родя в града!
Беше по-анонимно, пък и по можеше да подкупя някого да впишат, че бебето е преносено. Е, едричък беше Симо за преносено бебе, но номерът мина. Синът ми растеше прекрасно дете. Филип го обичаше, но не показваше това по никакъв начин. Много работеше, тичаше във фермата, по строежи – прибираше се след полунощ, целуваше мен и Симо и заспиваше.
Мен това ме устройваше – наистина не бях успяла да изпитам силна любов към него. Но нямаше как да го напусна – как щях да се оправям сама със Симо? Но пък имаше и друго: ами ако Филип поиска още деца? Не, не се страхувах от раждане, а от това, че ако разбере истината, ще обича повече своето дете. Пък и как ли ще реагира, ако разбере, че 5 години е отглеждал чуждо дете?
Отидохме на море през лятото. Свежият въздух и почивката си казаха думата: забременях. Не можех да родя. Направих аборт. Всъщност за следващите 6 години направих още 3 аборта. Разбира се – без знанието на Филип. Той все говореше, че е време за второ дете. Мълчах. В един момент просто си сложих спирала – за да реша проблема. Не исках повече деца – страхувах се за Симо. Но ето, че се случи нещо, с което съдбата доста рисково преразпредели парчетата от житейския пъзел, които аз така грешно бях поставяла.
Един ден Симо беше отишъл с колелото извън селото. Неудачен завой – и момчето ми беше паднало в изоставена шахта. Огромно желязно парче беше прерязало тялото му. Като разбрах, виках като обезумяла.
Докато чакахме линейката, Филип долетя от фермата. Заедно с другите мъже изкараха Симо от шахтата. После Филип пренесе Симо до линейката на ръце. Очите на Филип бяха пълни със сълзи. Изведнъж пред мен се разкри съвсем друг човек.
Моментът на истината!
„Защо не ни казахте, че момчето е осиновено?“ – попитаха лекарите в болницата, след като ни взеха кръв. Симо се нуждаеше от кръвопреливане. Оказа се, че кръвната група на Симо е рядка, но нито моята, нито на Филип вършеше работа. Това явно беше знак. Филип гледаше смаян. А всичко беше на живот и смърт. Нямаше откъде да се вземе нужната група, трябваше до 24 часа да се реагира.
Признах си: „Симо не е твой син.“ Филип се зачерви, после пребледня. Излезе навън. Мислех, че си е тръгнал. Но след минута се върна: „Къде живее биологичният баща на Симо?“ Мълчах, преглъщайки сълзите си. „Защо мълчиш? Не разбираш ли, че синът ни може да умре? Моят син умира!“ Няма да забравя тези думи.
Казах му, каквото знаех. Той откри Григор, който дойде и ни помоли само жена му да не узнае за Симо. „Не искаме нищо друго от вас – просто спасете сина ни. Няма да кажем нищо.“
Спасиха Симо!
Григор повече не се обади. А аз, след този случай, се влюбих в мъжа си като тийнейджърка. Филип каза, че е знаел за Симо, но в случая не е важно кой е биологичният баща, а кой е отгледал детето. И че никога няма да ни изостави.
Вече бях сигурна, че искам да даря Филип с дете. Но моите експерименти с абортите ми попречиха. Тогава Филип предложи да си осиновим. И така в нашето семейство се появи Наско – заобичахме го като свое дете. Когато той беше вече на три, все пак забременях и се сдобихме и с очарователната ни малка дъщеричка – Детелина.
Минаха вече няколко години от този момент. И ние сме щастливи. Много. Само аз, от време на време, сънувам кошмари за неродените си деца и за това, как едва не погубих живота на сина си. От неблагоразумие. Благодаря на съдбата, че в крайна сметка планът, който моите родители бяха направили за мен и Филип, се оказа най-доброто решение.
Нина К.
Източник:Жуpнaл за женaтa
