Мъжката ревност съсипа младостта ми, всички ни сочеха с пръст

Мечтаех да бъда лекар, а като записах „Медицина“, там срещнах и съпруга си. Докато бяхме студенти, успяхме не само да се оженим, но и да се сдобием с дъщеря, а веднага след дипломирането – и със син. Струваше ми се, че животът ми е подготвил прекрасно бъдеще. Но не се оказа точно така.

Майка ми помагаше в отглеждането и на двете деца. Така се справих и специализирах „Вътрешни болести“, мъжът ми – друга специалност. И започнахме работа в неговия град.

Децата дадохме на градина, ние работехме на различни смени – той имаше и нощни дежурства, така че родителските ни задължения не страдаха. Съпружеските уж също.

Изведнъж Петър се промени!

Разви първоначално шеговито-незлоблива ревност. Подмяташе ми, че като че ли младите мъже нарочно се записват при мен, за да им бъда личен лекар. После започна да ми държи сметка защо не се прибирам веднага след работа.

Звънеше ми по десетки пъти на ден и това ми пречеше да си върша лекарските задължения. Опитах се да му обясня, че сам добре знае, че работата ми е да общувам с хора, че не съществува никаква реална причина да ме ревнува, че аз го обичам и държа на него и на семейството си.

Но той не спря – започна да идва през време на прегледите. Веднъж вдигна скандал пред сестрата и ми каза, че забранява да ги преглеждам голи. Нямаше как да ги преслушвам през дрехите.

Но това не го спря – идваше отново, вдигаше скандали, а когато не беше на смяна, се карахме вкъщи по цяла нощ. Дъщеря ни не спираше да плаче, а синът ни търсеше спасение пред компютъра. Цялата болница говореше за нас, а скоро – и неголемият град. За да спасим семейството си и да се избавим от хорския присмех, го помолих да заминем за столицата.

Имахме добри специалности, а и щеше да е шанс за по-добро образование на децата ни. Изненадващо и за мен самата, той се съгласи. Може би защото вече се срамуваше да го сочат с пръст, когато вървеше по улиците, може би и поради простата причина, че пациентите му намаляха, разбрали за истеричните му изпълнения.

Ревност в големия град…

В София започнахме в различни болници. Но… вместо всичко да си дойде на мястото, стана още по-страшно.

Почувствал по-силната анонимност на големия град, той сякаш подивя – тормозеше ме всеки ден, викаше, биеше, чудех се как да ходя със синини на работа, а накрая стигна до там, че говори с директора на болницата да ме освободи от работа, по причина, че не съм толкова добра в професията си.

Директорът не се намеси. Обяснил му, че не го интересуват личните ни конфликти, че пациентите ме търсят и уважават и не ме уволни. А аз потърпях известно време и подадох молба за развод.

Той всячески проточва делото, търси отвсякъде приятели адвокати, съдии и когато накрая въпреки всичко ни разведоха, на излизане от залата ми обеща, че никога няма да позволи на друг мъж да влезе в живота ми.

Не смеех да погледна друг мъж! Уж бях свободна, разведена жена, а се страхувах от мъжете като от огън. Когато преглеждах мъже, преди да поставя диагнозата им, се питах как ли се държат със съпругите си – обичат ли ги или ги бият.

Отдадох се на работата. Децата пораснаха. Дъщеря ми срещна чужденец и се премести да живее при него. Говорих й, че е млада, че не го познава добре, че е от друга държава, но тя ме сряза с думите, че едва ли някой ще я бие повече, отколкото баща й мен.

Синът ми остана при мен. Многократно се опита да говори с баща си, моли го да ни остави на мира и накрая се отказа.

Мъжът ми се оказа болен. Започна терапия, за да се излекува. А аз започнах психотерапия, за да успея да се съвзема и да възвърна предишната си самоувереност.

За да се освободя от страха. И успях. Когато преодолях случилото се, като че по предписание се появи Кристиян – братът на моя приятелка.

Знаейки за станалото между мен и мъжа ми, той се опитваше допълнително с мъжка, но блага сила да ме утеши. Много трудно го допусках до себе си. Вместо да търся нежността в ръцете му, аз следях дали ще посегнат да ме ударят, зад любовта в очите му търсех стаена ревност.

А той търпеливо успя да докаже, че не е Петър, че е различен. Успя и той още веднъж след терапията да ме убеди, че мъжете са различни.

И аз се влюбих полека, бавно, но сигурно… Когато обаче разказах за него на сина си, той категорично отсече: „Или аз, или той. Не искам друг мъж в живота ти!“.

Сега с Кристиян се срещаме тайно и сърцето пак ме боли и пак се е свило от ужас. Синът ми не пожела да му разкажа нищо за Кристиян, не успя нищо да чуе. Не успя да разбере, че и този път страдам, но заради него – заради собственото си дете, което не пожела да ми даде свободата да бъда щастлива. А аз съм изправена не пред избор, а пред съдба. Защото какво означава да избереш между детето си и един влюбен мъж? Аз съм майка и изборът е ясен.

Н.И., София

Историята е публикувана в сп.“Жуpнaл“