Пише ви ваша постоянна читателка. Преживях много трудни моменти, които – слава Богу – останаха зад гърба ми.
Но точно тогава открих приятелка, която дори не познавах преди това.
Съпругът ми беше в болница, а аз бях отчаяна, защото лекарите се бояха, че диагнозата му ще излезе най-страшната.
Минахме през какви ли не изследвания и прегледи. Пред него се криех, но щом излизах в коридора, сълзите ми рукваха.
По това време осъзнах, че уж с Мишо имахме много близки, а нямаше човек, на чието рамо да поплача.
Всички бяха заети със своите грижи, дори единствената ми братовчедка често не ми вдигаше телефона, когато й звънях.
Оправдаваше се, че все е в заседание или е заета с нещо. Разбира се, помогна ми с доста голяма сума и аз съм й благодарна, но парите не са всичко.
В онези ужасни дни срещнах Мария. Нейната майка беше в същото отделение и тя не се отделяше от нея.
И досега се чудя как се случи – има хора, с които си от години заедно, пък не ти стават близки.
А Мария, която познавах от дни, ме усещаше без думи. Окуражаваше ме и беше единствената ми опора в ада, през който минах.
След седмица изписаха майка й, но моята приятелка ми звънеше всеки ден, за да си поговорим, както го прави и до днес.
Често идваше да ни види в болницата, не спираше да ми предлага помощта си.
Организира цяла група от хора, които дадоха кръв, когато се наложи преливане на мъжа ми.
Мария беше единственият човек, който ми вдъхваше надежда, повтаряше, че не бива да мисля най-лошото.
Имам чувството, че тя беше добрата магьосница, която прогони злото далече от нас.
Диагнозата на съпруга ми скоро се изясни и се намери успешно лечение за заболяването му.
Мишо вече е почти здрав и ми се иска да забравя всичко, свързано с болницата.
Единственото, което няма да захвърля в миналото, е приятелството ми с Мария. Щастлива съм, че я имам!
Тя е дар, който ми беше изпратен свише. Обичам тази жена и й благодаря, че се появи в живота ми.
Жана
