Мъжът на мечтите ми ме спаси – в буквалния и преносния смисъл, когато съвсем се бях отчаяла от съдбата си.
Аз съм от хората, на които определено не им върви в нищо.
Ако започна работа на хубаво място и с добра заплата, така става, че или фирмата фалира, или се налагат спешни съкращения на екипа (нали се сещате кой е пръв в списъка за уволнения).
А ако се задържа на работа за по-дълго, получавам винаги най-гадните и тежки задачи, но когато се стигне до бонуси или повишение, издигат най-мързеливия от групата, никога мен. Същият лош късмет ме преследва и в личния живот.
Връзките ми с мъже (когато изобщо някой благоволи да ми обърне внимание) са за седмица-две. Най-дългата продължи 3 месеца, след което се оказа, че през половината от времето моят любим ме е мамел, поддържайки успоредна връзка с още две жени.
Ето затова реших, че не си заслужава да чакам шестица от тотото, защото никога няма да се падне на мен, и се примирих с безрадостното си сиво ежедневие, пълно с куп неизвестни.
Застанах гордо изправена пред моето „Аз“, тропнах с крак и му заявих твърдо, че изобщо не ме интересува какво му се случва в реалността, тъй като аз лично имам други планове за него.
Задрасках с дебела черта думите „мечта“, „любов“, „успех“ и се отдадох на емоционално запълване на липсите им. На първо място реших, че трябва да видя свят, пък и той мен да види.
Всъщност тайничко се надявах, че на някоя от екскурзиите може и да срещна някой заблуден принц, който да погледне към мен с влюбени очи.
Офертите с големи намаления, които излизаха в интернет, идеално ме устройваха.
Хем виждах места, които в разгара на туристическия сезон нямаше как да посетя заради невзрачните си доходи, хем успявах да почеша самочувствието си в стил „и аз съм човек“.
Естествено, не срещнах мечтания мъж при тези пътувания, защото повечето, които се възползваха от намаленията, бяха или млади семейни двойки, или достолепни дами, или компании от няколко приятелки.
Аз бях самотната бяла птица сред тях. Но пък красивите пейзажи ме даряваха с достатъчно радост и тъгата оставаше на заден план, заключена зад 3 врати, с 5 катинара всяка.
Следващата стъпка за задоволяване на емоциите бе литературна. Гмурнах се с главата надолу в дълбокото на световната класика и най-актуалните съвременни заглавия.
Точно тогава получих поредния удар под кръста – заради икономическата криза ни отрязаха заплатите почти наполовина. Всъщност това бе и причината да заменя пътешествията, макар и изгодни, с такива на хартия.
Успокоявах се, че по-малката заплата е по-добър вариант от липсата на такава за неопределено време. А и книгите запълваха приятно свободното ми време, каквото в моя живот имаше в изобилие. Имаше обаче един проблем. Преоткрих любовните романи.
Как пък във всички тях винаги има по един красив и силен мъж, който задължително спасява главната героиня (не случила на съдба и щастие като мен)? Разбира се, на финала вдигаха сватба. Ей това пося зрънцето на завистта и разби хармоничното до този момент съжителство с неудовлетвореното ми „Аз“.
Не ми върви и това е!
Факт! Някак успях да скрепя рухналите си емоции и самочувствие, и точно в този момент съдбата се погрижи да ме изненада отново неприятно. Бързах за работа и в суматохата съм забравила включен котлон. А върху него – чаша с прясно мляко, върху което набързо метнах хартиена салфетка, за да не се праши. Когато малко по-късно ми звънна телефона, някак предварително знаех, че не е за добро. Обаждаше се комшийката, която играе ролята на домоуправител на блока ни.
Събрах си нещата скоростно и хукнах към дома си. Молех се да е останало поне нещичко от вещите ми, защото нямах абсолютно никакви заделени средства и не ми се мислеше какво ще правя.
Уви, надеждите ми не се сбъднаха. Отдалеч видях почернелите стени около двата прозореца на малкото ми жилище. Пред блока все още се суетяха пожарникари, беше дошла и полиция.
Стоях и не знаех какво да правя. Наложи се домоуправителката дълго време да маха с ръка пред очите ми, за да погледна към нея.
Запозна ме с някакъв мъж в униформа (бил шеф на групата пожарникари, които гасили дома ми). Като насън стигнах до апартамента си, след което се разплаках. Всичко вътре бе станало на въглен. Край на мечтите ми, край на живота! Излязох отново навън, седнах на тревата пред блока и се разхълцах на глас. А човекът в униформа се притесни и започна да ме успокоява.
– Какво разбирате пък вие? Ще се приберете у дома при семейството си и ще забравите. А аз нямам никого и нищо. Кой ще ми помогне? – изкрещях ядно срещу него, сякаш не аз, а той беше виновен за всичко.
Мъжът обаче не се обиди.
Явно такива като мен не бяха нещо ново за него. Продължи търпеливо да ме успокоява. Записа ми телефонния номер и каза, че ще ми звънне, защото може да ми помогне в свободното си време да постегна жилището.
И изведнъж моят лош късмет, който си отглеждах така старателно от години, подви опашка и се изнесе тихомълком от живота ми. Огненият ми спасител спаси не само изгорелия ми апартамент, а и живота ми. Оказа се, че не е женен. Какво се случи после ли? Ами финалът бе точно като в любовен роман.
Олга, 36 г.
Източник:Журнaл за жeната
Снимка: Pixabay.com
