Не, не си мислете, че става дума за това, че се е налагало да избирам между детето си и баща му. Историята е съвсем друга. Но – нека да започна поред.
Когато бях тийнейджър, съдбата не беше много благосклонна към мен: все попадах на странни момчета: един ме лъжеше и излизаше с друга, веднъж пък се оказа, че човекът, в когото бях влюбена, просто иска да прави секс с мен и толкова.
В общи линии, не бях очарована от любовните тръпки на младостта. Затова, когато в живота ми на 21-годишна студентка се появи Теодор, сякаш намерих правилната рецепта: беше шеф на отдел в банковия клон до нас и така се запознах с него.
Беше изключително любезен, услужлив, разбиращ. Веднага ми стана симпатичен, а явно – и аз на него. След няколко посещения в банката (във връзка със следващия студентски заем), той ме покани на среща. Приех.
Нещата потръгнаха. Излязохме няколко пъти, водеше ме на много прилични места, караше ме да се чувствам специална. Винаги идваше с цветя, предлагаше ми да ходим на театър, на концерти.
Приятелката ми, която знаеше всички мои любовни трепети и разочарования, беше малко смутена от избора ми, но и щастлива за мен – че съм намерила човек, който да ми допада.
Дали пърхаха пеперуди в корема ми? Дали ми се подкосяваха краката, като чуя гласа му? Е, не бих казала, но любовта има нужда от време – така си повтарях. И чаках да дойде моментът.
Когато един ден той ми подхвърли идеята да отидем на неговата вила, аз си казах: добре, защо не? Може би беше време да се отдадем един на друг. Да, още не бяхме го правили – познавахме се от месец, но само се срещахме и сякаш се опознавахме.
Стигнахме по обяд и се захванахме да подреждаме багажа и да се погрижим за храната. После се отправихме на дълга разходка, която се проточи до залез. Когато пристигнахме обратно в къщата, там светеше. Той първо се учуди, но в следващия момент телефонът му подаде сигнал, че получава нещо – съобщение за пропуснато обаждане.
– А, синът ми е звънял! – каза с усмивка и посочи къщата. – Сигурно е той – е, тъкмо ще ви запозная!
Син? Не бяхме говорили за това. Но – да, възможно беше 40-годишният мъж да има син. А, да – пропуснах да отбележа, че Теодор беше на 40, когато се запознахме. Знаех, че е имал съпруга, която е починала от натравяне. Друго не знаех.
Влязохме вътре и пред мен се изправи най-греещото лице на света! Пеперуди да искате – почувствах се толкова смутена от присъствието на този мъж (очевидно мой връстник), че дори леко потреперих, като се ръкувах.
– Приятно ми е – Давид!
– Лора – смотолевих аз. И оттам се започна една изключително сладка вечер: смяхме се, пяхме, играхме карти. Към 10 вечерта телефонът на Теодор звънна и той каза, че явно ще трябва да се върне – имало спешна ситуация с някакъв клиент и трябва рано сутринта да е в банката.
– А ти не си длъжна да тръгваш – явно Давид щеше да е там и аз можех да остана.
Най-прекрасните два дни от живота ми!
Ето така мога да ги определя: сякохме дърва, ходихме за риба, тихичко наблюдавахме разни животни из гората (мястото е диво, има зайци, лисици).
Сутрин пиехме кафе по изгрев, а вечер слънчевото оранжево преливаше в светещите езици на огъня, който си палехме. И си говорехме до нощите. Май никога през живота си не се бях чувствала така. Беше невероятно! Но, за съжаление, свърши.
През следващата седмица два пъти се срещах с Теодор, но на няколко пъти той просто казваше:
– Ей, къде си?
– А, извинявай – отговарях аз. – Замислих се за нещо.
Истината беше, че мислех не за нещо, а за някого – за Давид. И когато дочух „…да отидем този уикенд пак на вилата“, това ме отрезви и като малко дете, разпалено от идеята за сладолед, казах:
– Да! Да!
Той се засмя и се разбрахме кога ще тръгнем.
Какво търсех там?
Уви – Давид този път не беше там. Аз сякаш не бях на себе си: не можех да се зарадвам на нищо. Всичко ми беше скучно и дразнещо, въпреки усилията на Теодор. Когато вечерта наближи, дори се притесних: защо бях отишла там?
Дали Теодор нямаше да очаква най-накрая да стигнем до интимност? Защо изобщо бях с този човек? Явно съм била доста отчаяна. Едва сега си дадох сметка, че съм бягала от идеята да имам връзка с мъж на моите години, защото си мислех, че всички са несериозни.
И бях решила, че харесвам този очарователен 40-годишен мъж. А всъщност се бях хванала за неговата стабилност, за спокойствието, което ми даваше. Какво трябваше да направя сега?
Вариант А: да избягам като пълна глупачка.
Вариант Б: направо да му кажа, че просто не го харесвам.
Вариант В: да остана с него, само за да съм близо до Давид. Докато обмислях вариантите…
Бях заспала на дивана…
И бълнувала, очевидно. Защото като се събудих на сутринта, до мен имаше бележка: „Лора, не се вини, че не изпитваш чувства към мен.
Очевидно синът ми е онова, което си търсила и чакала цял живот – онази тръпка, онази истинска любов.
Ти сънуваш него, той сънува теб – чух го да казва името ти две нощи подред. Няма защо да мъчим нещата – ако сте се открили, това е най-прекрасното нещо за мен! С обич: Теодор.“
Сълзите се стичаха по бузите ми, погледът ми беше замъглен – сега се чувствах хем облекчена, хем виновна, че наранявам чувствата на такъв изключителен човек. Точно в този момент, в който сякаш цялата ми същност се тресеше от объркани чувства, вратата се отвори и на прага застана Давид.
Погледнах го, а той направи няколко крачки и просто ме сграбчи в прегръдките си. Всичко загуби значение: това ли беше истинската целувка? Нима допирът на любим човек наистина можеше да те кара да се чувстваш като безтелесно създание, което се слива със света?
Възможно ли беше наистина да има нещо такова, че някъде по света всеки си има половинка, която сякаш го допълва перфектно? И аз да съм сред онези малко на брой късметлии, чиято половинка, както се казва, е на съседната улица? Да, да, да! Хиляди пъти „да“!
Ако очаквахте драми от моята история, няма такива: нито сме се карали, нито сме се обвинявали. Просто животът сам ни показа кой кое място трябва да заеме на сцената на нашите отношения. И никой от нас не се съпротивляваше. Винаги ще съм благодарна на Теодор, който не попречи на любовта на сина си и не ме накара да изпитвам вина – нито за миг.
Сега изживявам най-прекрасната любов, която можете да си представите. И вече 10 години сме все така прекрасна, шумна и много весела компания, когато се събираме на вилата, само че вече сме във вариант +2: Теодор се влюби до ушите, а пък ние с Давид си имаме чудесен син.
Лора
Източник:“Журнал“
